Вечерните новини
- Автор: Хейли Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечерните новини». Краткое содержание книги:
В неотдавнашно интервю А. Хейли обяви, че последната му книга ще бъде „Реторта“, а после иде изпробва силите си в късия разказ.
Зад волана на своя „Буик Съмърсет“ Крофърд Слоун бе вече на половината път до дома си. Оставил моста Триборо зад гърба си, той караше по скоростната отсечка Брукнър и скоро щеше да се качи на шосе 95, пресичащо Нова Англия с излаз при Ларчмънт. Онзи „Форд Темпо“, дето го следваше още от Си Би Ей, пак бе зад него.
Нищо чудно, че Слоун не забелязваше другата кола нито тази вечер, нито през последните няколко седмици. То се дължеше на ловкостта, с която го преследваше младият колумбиец на волана — със студени очи, тънки устни и този път под името Карлос. Той бе влязъл в САЩ преди два месеца с фалшив паспорт и с още шестима свои сънародници — петима мъже и една жена — вече цял месец държаха Слоун и семейството му под строго, но предпазливо наблюдение. Всички имаха измислени имена, които в повечето случаи прикриваха самоличността на преследвани от закона. Членовете на групата не се познаваха отпреди и само шефът им, Мигел, който сега беше на десетина километра от Карлос във форда, знаеше истинските им имена.
Фордът, вече два пъти пребоядисван, откакто го ползваха, бе една от няколкото коли, които използваха, за да не будят подозрение. В бързия поток от автомобили Карлос пусна една-две коли между себе си и Крофърд Слоун, без да губи от поглед преследвания „Буик“. Човекът, седящ до Карлос, отбелязваше от време на време часа в един тефтер. Това бе Хулио — смугъл, вечно готов да спори и все намръщен, с грозен белег от нож върху лявата буза. Той беше специалист по свръзките в групата. На задната седалка имаха радиотелефон — един от шестте апарата, които свързваха колите помежду им и с тайната временна главна квартира. И Карлос, и Хулио бяха безмилостни и добре обучени стрелци, снабдени с оръжие.
Увеличил отново скоростта си, след като едва не се наложи да спре заради голямо сблъскване на коли на едно място в лявата лента, Слоун се върна и към мислите си за Виетнам, Джесика, Партридж и за самия него.
Гласове и смях го посрещнаха още в късия сляп коридор между гаража и къщата. В антрето между стаите на долния етаж чу Джесика да се провиква от всекидневната:
— Ти ли си, Кроф?
— Тежко ти, ако не съм — отвърна той доста банално.
— Добре дошъл, който и да си. Ей сега ще те посрещна — разсмя се отново Джесика.
По звънтенето на чаши и тропота на лед той позна, че тя приготвя мартинито, с което имаше обичай да го разтоварва от напрежението през деня.
— Здрасти, татко! — викна от стълбището за горния етаж единайсетгодишният им син Никълъс. Висок за възрастта си и доста строен, той грееше от радост, като се втурна да прегърне баща си.
Слоун също го прегърна и разроши къдравата му кестенява коса. Обичаше да го посрещат така и знаеше, че го дължи на Джесика. Още от рождение тя бе внушила на Ники, че всяка обич трябва да се изразява чрез сетивата.
Като се ожениха, в началото Слоун не умееше да дава израз на чувствата си, сдържаше ги, оставяше неизказани неща, очакваше другият сам да ги разбере. Това му бе вродено, но Джесика не се примири и положи големи усилия да го накара да преодолее тази своя резервираност поне към нея и после към Ники. Слоун си спомняше как още тогава му бе казала: „Когато един мъж се ожени, скъпи, всички бариери падат. Нали затова е казано, че сме свързани в едно? Така че до края на живота си трябва да си казваме един на друг точно какво чувстваме, а понякога и да го показваме.“
Последните думи се отнасяха до секса, който дълго време от брачния им живот все още криеше нови изненади и разнообразия за Слоун. Джесика се бе сдобила с няколко от изобилстващите на Изток книги за изкуството на любовта с подробни описания и илюстрации и обичаше да изпробва нови положения, да търси различни наслади. Леко шокиран и стеснителен в началото, Слоун постепенно започна да споделя нейното удоволствие, но инициативата винаги бе у Джесика.
Към другите си остана сдържан. Не помнеше откога не бе прегръщал собствения си баща; възпираше го и несигурността как би реагирал Ангъс, който също бе затворен, почти скован по природа.