Играта на Ендър

Когато играта свърши, едно от големите момчета каза:

— Крайно време е да сменят тази бракма. Ако я кара така, всеки мухльо ще може да й надвива.

Никакви поздравления. Ендър си тръгна сред мъртва тишина.

Не стигна далеч. Отмина малко, спря наблизо и започна да наблюдава как следващите играчи се опитват да използват онова, което им бе показал. Всеки мухльо ли? Ендър мислено се усмихна. Тези няма да ме забравят.

Стана му хубаво. Бе победил, и то срещу по-големите момчета. Може би не най-добрите от тях, но той вече не изпитваше тревожното чувство, че краката му не стигат дъното и че Военното училище може да не е лъжица за неговата уста. Трябваше само да наблюдава играта, да усвои тънкостите и тогава можеше да овладее системата и дори да й надвие.

Само дето цената на това изчакване и наблюдаване бе много висока. Защото, докато изчакваше и наблюдаваше, трябваше и да оцелява. Момчето, чиято ръка бе счупил, дебнеше за отмъщение. Той се казваше, Ендър бързо узна това, Бърнард. Изговаряше името си с френски акцент, тъй като французите, с дръзкия си сепаратизъм, настояваха общоприетият английски да се преподава само на деца, навършили четиригодишна възраст, когато у тях са вече заложени френските езикови модели. Акцентът правеше речта му екзотична и интересна, счупената му ръка го превърна в мъченик, а жестокостта му бе притегателна сила за всички, които обичаха чуждото страдание и болка.

Тихомълком обявиха Ендър за свой враг.

Дребни неща. Всеки път, когато излизаха и влизаха, ритаха леглото му. Блъскаха го, когато носеше подноса си с храна. Препъваха го по стълбите. Ендър бързо се научи да прибира всичко свое в шкафа си, както и да скача пъргаво на крака и да се улавя бързо при падане. „Maladroit“1 го бе нарекъл Бърнард веднъж и това име му остана.

Понякога Ендър много се ядосваше. При Бърнард обаче и дума не можеше да става за гняв. Той бе просто мъчител. Ендър се вбесяваше от сляпото подчинение на неговите привърженици. Те, разбира се, знаеха, че в отмъщението на Бърнард няма и капчица справедливост. Те, разбира се, знаеха, че в совалката той бе ударил пръв и че Ендър бе само отвърнал на насилието. Но макар и да знаеха, те се държаха така, все едно че нищо не знаят, а дори и да не знаеха, би трябвало да разберат по поведението на самия Бърнард, че той е змия.

Та нали в края на краищата Ендър не бе единствената му мишена? Бърнард май си създаваше цяло царство.

Ендър наблюдаваше отстрани как Бърнард създава йерархията в бандата си. Някои от момчетата му бяха необходими и той бурно ги ухажваше. Други охотно му слугуваха и правеха каквото им каже, макар че той се отнасяше с презрение към тях. Някои момчета обаче се дразнеха от господството на Бърнард.

Като човек, който наблюдава, Ендър знаеше кои негодуват срещу Бърнард. Шен бе дребничко, амбициозно и избухливо момче. Бърнард бе открил набързо това и бе започнал да го нарича Червея. „Защото е много дребен — бе обяснил Бърнард. — И защото се извива. Вижте само как си върти задника, като върви.“