Играта на Ендър

Но игрите… именно те бяха смисълът на живота им. Ето как игрите запълваха часовете между събуждането сутрин и лягането вечер.

На втория ден Дап ги запозна с игралната зала. Тя беше нагоре, далеч над палубите, където момчетата живееха и учеха. Изкатериха се по стълби, които водеха към помещения с по-слаба гравитация, и там, в огромната пещера, блеснаха ярките светлини на игрите.

Някои от тях им бяха познати — дори ги бяха играли долу, на Земята. Лесни и трудни игри. Ендър отмина видеоигрите в две измерения и се загледа внимателно в игрите на по-големите момчета, холографичните игри с предмети, кръжащи из въздуха. В тази част на залата той бе единственият новобранец и от време на време някое от големите момчета го избутваше, за да не им пречи. Какво търсиш тук? Хайде, чупката! Изчезвай, отлитай! И в условията на тукашната по-слаба гравитация той наистина отлиташе — изпружваше крака и се рееше, докато се блъсне в нещо или в някого.

Но всеки път, щом се измъкнеше, той се връщаше, макар и не на същото място, за да погледа под друг ъгъл играта. Ендър бе прекалено дребничък, за да разгледа лостовете за управление и проследи как точно протича играта. Това обаче нямаше значение. Той улавяше движенията във въздуха. Начинът, по който играчът дълбаеше тунели в мрака, светлинни тунели, които вражеските кораби щяха да търсят и безжалостно да проследяват, докато не заловят кораба на играча. Играчът можеше да залага във въздуха капани — мини, плаващи бомби и примки, които принуждаваха вражеските кораби да повтарят нападенията си до безкрайност. Някои играчи бяха умни. Други бързо губеха.

Ендър обаче най-много харесваше едноличните двубои. Тогава единият играч трябваше да използва тунелите на другия и бързо ставаше ясно чия стратегия е най-добрата.

След около час играта започна да втръсва. Но Ендър бе вече научил как се играе правилно. Разбираше правилата, които следваше компютърът, и вече знаеше, че щом се научи да борави сръчно с лостовете, винаги би могъл да надхитри врага. Спираловидни движения, когато врагът реагира така, и лупинги, когато врагът реагира иначе. Залегни и изчакай до някой капан. После заложи седем капана и ги примами ето така. В цялата работа нямаше тръпка, трябваше просто да се играе, докато компютърът заработеше с такова бясно темпо, че никакви човешки рефлекси не можеха да му насмогнат. Това не беше забавно. Той искаше да играе с другите момчета. С момчетата, които бяха тренирани от компютъра така, че дори когато играеха един срещу друг, всеки се стараеше да се съревновава с компютъра. Да разсъждаваш като машина, а не като момче. Мога да ги бия, както си поискам.

— Искам да играя срещу теб — рече той на момчето, което тъкмо бе спечелило.

— Мили боже, какво е това? — попита момчето. — Бръмбар или бъгер?

— Нова партида джуджета — обади се друго момче.

— Ама то говори! Знаехте ли, че могат да говорят?

— Ясно — рече Ендър. — Страх те е да изиграем две от три.

— Да те бия — каза момчето — е все едно да се изпикая под душа.