Джийвс и феодалният дух

За пръв път се срещах с титуляра на Винтън Стрийт. Дотогава винаги се числях към редовната клиентела на професионалния му съперник на Бошър Стрийт. Барми Фодърингей-Фипс, който се запознал с него на първи януари еди коя си година, ми бе споделил, че е човек, когото е за препоръчване да избягваш. Убедих се в правдивостта на това твърдение по абсолютно категоричен начин. Докато слушах как ченгето се занимава с описанието на баталната сцена, ми се струваше, че Барми, сравнявайки този Солон10 със свръхпреварено яйце, притежаващо изобилие от качества на някой висш сановник от Испанската инквизиция, по-скоро бе омекотил, отколкото преувеличил действителността.

Изобщо не ми се нравеше видът на този мазол. Държеше се пуритански и сурово. Докато се точеше разказът за събитието, лицето му започна да се вкаменява и потъмнява с непонятна за мен заплашителност. Въпросният господин постоянно ми мяташе гневни погледи през пенснето си. И за слепеца бе видно, че цялото съчувствие на публиката се изливаше към полицая, а за затворникът Гедсби оставаше ролята на мерзкия негодник в историята. У мен все повече и повече се наслагваше усещането, че именно този заключеник в мрачни простори ще отнесе дървото и ще извади небивал късмет, ако не го запратят доживот на Дяволския остров.

Но все пак, когато обвинителният акт приключи и ме попитаха дали имам да кажа нещо, сторих максималното, което бе по силите ми. Признах, че в случката, за която си бъбрехме, бях протегнал крайника си, действие, което съответно накара полицая да се завърти с бясна скорост около една от осите си, но настоях, че е било чиста случайност и без всякаква предумисъл от моя страна. Изтъкнах, че съм се почувствал леко схванат след продължителния си престой на масата и просто съм пожелал да раздвижа мускулите на краката си.

— Сам знаете как ви се иска понякога ху-у-бавичко да се поизтегнете… — допълних изложението си аз.

— Силно се изкушавам — отвърна ми песоглавецът — да ви предоставя възможността да се изтягате ху-у-бавичко на едно по-специално място.

Схванах репликата като лека закачка и избълвах голяма порция веселяшки смях, за да покажа, че чувството ми за хумор не е мръднало от мястото си. Добре ама някакъв досадник от реквизита на съдебната зала се провикна: „Тишина!“ и аз се помъчих да му обясня, че се бях запревивал от смях заради тънкото остроумие на Негова милост, но той отново ми нареди да мълча и Негова милост повторно изплува на повърхността.

— Както и да е — продължи той и нагласи пенснето си — с оглед на младостта ви ще проявя известна снизходителност.

— О, но това е глобална… — започнах.

— Точно глоба — отвърна ми ответната страна при тази надпревара на находчивостта, която сякаш знаеше предварително всички отговори — е онова, което имам предвид. Десет лири. Следващият случай.

Изплатих дълга си към Обществото и потеглих за вкъщи.

Когато пристигнах у дома, сварих Джийвс да се суети с домакинството, припечелвайки по този начин ежеседмичното си възнаграждение. Той ми хвърли въпросителен поглед и почувствах, че все пак ще се наложи да му дам някакво обяснение. Сигурно се е слисал, когато е установил, че в стаята ми няма никой и че леглото ми не е докосвано.