Джийвс и феодалният дух

— На някой, който обича мечките гризли, ли имаш предвид?

— В главата ми се въртеше някой, който обича Стилтън.

— Не съм между тях — студено ме отряза тя.

— Нима? Ами ако се зачисли към някой взвод на Чуждестранния легион? — започнах да кова отново желязото аз.

— Тогава Легионът ще се ползва с безкрайното ми състрадание — веднага ми отвърна Флорънс.

— Нали не би искала да си го представиш как се бъхти по горещия пясък без никакъв бар пред очите му, а берберите или както им викат там да го обсаждат от всички посоки.

— Напротив! Ако само видех някой бербер, който държи на мушка Д’Арси Чийзрайт, веднага щях да му стана оръженосец и да го насърчавам с боен ентусиазъм.

Отново изпитах странното усещане, че тъпчех на едно място. Забелязах, че лицето й бе студено и безизразно като херингата ми, която през времетраенето на този разговор естествено бях занемарил. Сега започвах да осъзнавам как трябва да са се чувствали онези приятелчета от Светото писание след сеанса си с глухата пепелянка9. Не мога да възпроизведа всички подробности, макар че в частното училище веднъж спечелих награда за Познаване на Библията. Ясно си спомням обаче, че те видели голям зор, докато се мъчели да я прикоткат и размекнат. Най-накрая капнали от изтощение, но без да отбележат успех. Вече бях сигурен — при разговорите с пепелянките често се случват подобни неща.

— Познаваш ли Хоръс Пендълбъри-Девънпорт? — попитах я след въздълго мълчание, през което всеки един от нас се боричкаше с херинговите си противници.

— Мъжът, който се ожени за Валери Туисълтън?

— Същият. Предишният шампион по мятане на стрелички на Клуба на Търтеите — отговорих бързо и мъчително преглътнах.

— Виждала съм го. В каква връзка го намесваш?

— Защото неговата история сочи поуката и илюстрира казаното. По време на годежа двамата с Валери се скараха, като калибърът на раздора беше сходен с този между вас със Стилтън. За една бройка да се разделят.

Флорънс ме вкочани с мразовития си поглед.

— Нужно ли е да говорим за господин Чийзрайт? — изсъска тя или пък така ми се стори.

— За мен той е централната тема на вечерта — поясних спокойно.

— Но за мен не е. И смятам да си тръгвам — отряза ме отново тя.

— О, не още. Държа да ти разправя за Хоръс и Валери. Та те значи се сдърпали жестоко и щели, както ти казах, да си останат разделени завинаги, ако не ги сдобрила някаква жена, която изглеждала така, по думите на Хоръс, сякаш развъждала кокершпаньоли. Разказала им сърцераздирателна история, която разтопила сърцата им. Доверила им, че някога обичала някакъв мъж, но се спречкали за някаква глупост. Тогава той се врътнал и заминал за федерацията на малайските държави, където се венчал за вдовицата на каучуков плантатор. Оттогава нататък всяка година получавала у дома си скромно букетче от бели теменужки, обвито в къс хартия с думите: „А можеше да бъде…“. Нали не искаш това да сполети и вас със Стилтън?