Томичукалата

— „Гадина мръсна!“ — изпищя мами и пусна пекинеза на земята. По ръката й започна да се стича кръв.

В същото време Питър с лаене и ръмжене се хвърли напред, като опъна късата каишка достатъчно силно, за да дръпне Андерсън със себе си. Дясната й ръка се обтегна до край. С яснотата на писателския си разум Андерсън видя точно какво ще се случи в следващия миг. Гончето Питър и пекинезът Ерик щяха да се срещнат в средата на помещението като Давид и Голиат. Но пекинезът нямаше никакъв мозък и се метна като изстрелян от прашка. Питър се приготви да му откъсне главата с едно-единствено захапване.

Това беше предотвратено от момиченце на около единайсет, което седеше от лявата страна на мами. То държеше в скута си преносима клетка. В нея се намираше един голям смок, чиято кожа лъщеше от извънредно добро здраве. Момиченцето изстреля обутото си в дънки краче с невероятния рефлекс на децата и настъпи влачещия се край от каишката на Ерик. Ерик направи пълно кълбо във въздуха. Момиченцето придърпа пекинеза към себе си. То определено беше най-хладнокръвния човек в чакалнята.

— Ами ако този малък проклетник ме е заразил с бяс? — пищеше мами, докато напредваше през стаята към госпожа Олдън. Между притиснатите към ръката й пръсти струеше кръв. Главата на Питър се извърна към нея при минаването й и Андерсън го дръпна назад, насочвайки се към вратата. Майната й на малката табелка в уютното стайче на госпожа Олдън, която гласеше: ТУК Е ПРИЕТО ДА СЕ ПЛАЩА В БРОЙ ЗА ПРОФЕСИОНАЛНИ УСЛУГИ, ОСВЕН АКО ПРЕДИ ТОВА Е НАПРАВЕНА НЯКАКВА ДРУГА УГОВОРКА. Тя искаше да се махне и с пълна скорост да кара до вкъщи, където ще си сипе едно питие. „Къти“. Двойно. Като се замисли, реши да е тройно.

От лявата й страна се разнесе дълъг, нисък, злобен съскащ звук. Андерсън се обърна в тази посока и видя една котка, сякаш излязла от маските за Халоуин. Цялата черна, като се изключи едно-единствено бяло петънце на върха на опашката й, тя се бе дръпнала назад, доколкото позволяваше кошницата за пренасяне. Гърбът й беше извит в дъга; козината й стърчеше настръхнала; зелените й очи, приковани нетрепващо в Питър, светеха фантастично. Розовата муцунка беше отворена широко, обрамчена със зъби.

— Изкарайте кучето си навън, госпожо — обади се собственичката на котката със студен като запънат спусък глас. — Блеки не го харесва.

Андерсън искаше да й каже, че пет пари не дава дали Блеки пърди или дриска тенекиени свирки, но този завързан и все пак някак изтънчен и подходящ за случая израз й хрумна чак по-късно — както почти винаги ставаше в напрегната ситуация. Литературните й герои винаги знаеха какво точно трябва да кажат и рядко й се налагаше да се замисля над думите им — те идваха естествено, сами и с лекота. Но в истинския живот почти никога не ставаше така.

— Гледай си работата — беше най-доброто, което успя да измисли, при това го изрече с такъв малодушен шепот, че едва ли собственичката на Блеки доби и най-слаба представа какво бе казала, а дори и че изобщо беше казала нещо.