Томичукалата

Тя знаеше какво я тревожи в действителност и то не беше бързината, с която й бе хрумнала идеята какво може да представлява нещото. Тревожеше я това чувство на „увереност“. Тя щеше да разсъждава свободно, но борбата беше да е свободна и за онова, което Ан би нарекла „разумност“. Защото Андерсън „знаеше“ какво бе открила и то я изпълваше с ужас, страхопочитание и неспокойно, нарастващо вълнение.

„Виж какво, Ан, нашта Боби не се премести в Стиксвил и не полудя; нашта Боби се премести тук и стана разумна. Лудостта «ограничава» възможностите, Ан, можеш ли да го смелиш? Лудостта отказва да тръгне по някои пътища на размишлението, дори когато съдържат логика… като въртящата се преграда в метрото. Разбираш ли какво искам да кажа? Не? Разбира се, че не. Не разбираш и никога не си разбирала. Тогава се махни, Ан. Стой си в Ютика и скърцай със зъби насън, докато ги изтриеш до корен, подлудявай тия, които са достатъчно луди да останат в обсега на гласа ти, ела ми на гости,“ но се махни от главата ми.

Нещото в земята беше космически кораб.

Така. С това приключихме. Край вече на глупостите. Няма значение Ан, нямат значение светлините на Лъбок или че военновъздушните сили са закрили програмата си за летящите чинии. Нямат значение колесниците на боговете, нито Бермудския триъгълник, нито как Илия бил издигнат на небето в огнен обръч. Всичко това нямаше значение — сърцето й знаеше, каквото трябваше да знае. Това беше кораб и той се бе приземил или катастрофирал много отдавна… може би преди милиони години.

Господи!

Андерсън лежеше в леглото, със скръстени под главата ръце. На вид беше спокойна, но сърцето й биеше бързо, бързо, бързо.