Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
От болничното отделение зад тях една немска овчарка внезапно изстреля цяла серия силни излайвания, които прозвучаха като серия кучешки псувни. Други кучета подхванаха канонадата. Ушите на Питър се наостриха и той започна да трепери под ръката на Андерсън. Започналото подмладяване явно не бе допринесло с нищо за подобряване самообладанието на гончето, помисли си Андерсън; откакто бяха отминали бурите на детството му, Питър така се вцепеняваше, че дяволски се доближаваше до парализа. Това високочестотно трептене беше нещо съвсем ново.
Етъридж сега слушаше кучетата леко намръщен — почти всичките лаеха.
— Благодаря ви, че ни приехте веднага — каза Андерсън. Трябваше да повиши глас, за да бъде чута. В чакалнята също се разлая някакво куче — с бързите, нервни джафкания на много дребно животно… пекинез или пудел, вероятно. — Беше много… — за миг гласът й секна. Усети вибриране под пръстите си и първата й мисъл
(„корабът“)
беше за нещото в гората. Но тя знаеше каква е тази вибрация. Макар да я бе долавяла много, много рядко, в нея нямаше нищо тайнствено.
„Тази“ вибрация идваше от Питър. Питър ръмжеше, много ниско и много издълбоко.
— …любезно от ваша страна, но вече трябва да тръгваме. Струва ми се, че тук назрява бунт.
Бе направила опит да се пошегува, но това вече не звучеше като шега. Изведнъж целият малък комплекс — квадратното бетонно помещение, което служеше на Етъридж за чакалня и лечебница, плюс долепената към него правоъгълна бетонна сграда с болничното отделение и операционната — беше огласен от неистов лай. Всички кучета отзад лаеха, а в чакалнята към пекинеза се бяха присъединили още две кучета… последвани от треперливи, високи звуци, несъмнено издавани от котка.
Госпожа Олдън се втурна вътре с разстроен вид:
— Доктор Етъридж…
— Идвам — троснато я прекъсна той. — Извинете ме, госпожо Андерсън.
Излезе припряно, като първо се насочи към болничното отделение. Когато отвори вратата, шумът вдиган от кучетата, сякаш се удвои — „те направо са побеснели“, помисли си Андерсън и нямаше време за нищо повече, защото Питър почти подскочи напред изпод ръката й. Той се озъби и отприщи подтисканото дълбоко в гърлото му ниско ръмжене. Етъридж, вече тръгнал забързано по централния коридор на болничното отделение, обграден отвсякъде от лаещи кучета и бавно затварящата се автоматично зад него врата, не чу, но Андерсън чу и, ако не бе имала достатъчно късмет да сграбчи навреме нашийника на Питър, гончето щеше да излети като куршум през стаята, право в болничното отделение след доктора. Треперенето и дълбокото ръмжене… не са били израз на страх, осъзна тя. Те са били предизвикани от ярост — нещо съвсем нехарактерно, напълно чуждо за Питър, но точно такъв беше случаят.
Ръмженето на гончето премина в задушено хриптене — „хррр“, — щом Андерсън го задържа за нашийника. Питър извърна глава и в неговото въртящо се, обрамчено в червено дясно око Андерсън видя, както щеше по-късно да го характеризира, само яд, че са му попречили да последва желанието си. Тя можеше да допусне възможността в нейната ферма да има заровена летяща чиния с периметър около триста метра; възможността някакво излъчване или вибрация от тази чиния да е убило един мармот, който бе имал нещастието да се приближи твърде много, да го убие така окончателно и неприятно, че дори мухите изглежда да не искат да го докоснат; можеше да възприеме ненормално започнала менструация, оздравяващо кучешко перде и дори увереността, че по някакъв начин кучето й се подмладява.
Всичко това, да.
Но да признае, че е видяла граничеща с лудост омраза към нея, Боби Андерсън, в очите на доброто й, старо куче Питър… не.