Шутът на кралицата

Херцогът се отнасяше към нея, сякаш тя вече беше кралица. Помогнаха й да слезе от коня си и я отведоха вътре на пиршеството. Кралят беше в покоите си, кашляше и се разтърсваше от напъни за повръщане в малкото си легло: но въпреки това пиршеството се състоя и аз видях как лейди Мери оглежда грейналите лица, сякаш за да се убеди, че когато звездата на наследницата е във възход, един крал може да лежи болен и сам, и никой няма да помисли да възрази.

След вечерята имаше танци, но тя не стана от мястото си, макар да потропваше в такт и явно се наслаждаваше на музиката. Уил я разсмя няколко пъти, и тя му се усмихваше, сякаш той беше познато лице в един опасен свят. Тя го бе познавала, когато бе служил като шут при баща й и беше носил брат й на гърба си, а на нея бе пял безсмислени песнички и се бе кълнял, че са на испански. Когато оглеждаше сега в двора суровите лица на мъжете, които бяха станали свидетели как собственият й невръстен брат я подлага на обиди и унижения, сигурно за нея все пак беше малка утеха да знае, че поне Уил Сомърс винаги е непоколебимо добросърдечен.

Тя не пи много, и яде съвсем малко: не беше прочута с чревоугодничество като баща си. Подобно на останалите от двора, я оглеждах от глава до пети: тази жена, която можеше да е следващата ми господарка. Тя беше подкарала вече трийсет и седмата си година, но цветът на лицето й все още бе хубав като на момиче: имаше бледа кожа и бузи, които лесно се покриваха с руменина. Носеше шапчицата си, наклонена назад, за да разкрива квадратното й открито лице, и излагаше на показ косата си, тъмнокафява с лек оттенък на червения цвят, типичен за Тюдорите. Най-чаровното у нея беше усмивката й: тя изгряваше бавно, а очите й бяха топли. Но онова, което ме впечатли най-много у нея, беше прямото й излъчване. Тя изобщо не отговаряше на представата ми за принцеса — след като бях прекарала няколко седмици в двора, си мислех, че всички там се усмихват, но очите им гледат сурово и казват едно, а имат предвид тъкмо обратното. Но тази принцеса сякаш не изричаше нищо, което не мислеше наистина, сякаш копнееше да вярва, че другите също са честни и искаше да бъде пряма и искрена.

В покой дребното й лице беше мрачно, но чертите й изцяло се смекчаваха от усмивката: усмивката на най-обичаната принцеса, първото от децата на баща си, родена, когато той бил млад и още обожавал съпругата си. Тя имаше бързо стрелкащи се тъмни очи, испански очи, които бе наследила от майка си, и като нея умееше бързо да оценява всичко около себе си. Седеше с изправен гръб в стола си, тъмната яка на роклята обрамчваше раменете и врата й. Носеше на шията си голям украсен със скъпоценни камъни кръст, сякаш за да изложи на показ религията си в този отявлено протестантски двор, и аз си помислих, че трябва да е или много смела, или много безразсъдна, за да настоява на вярата си, когато служителите на брат й изгаряха на клада еретици за далеч по-дребни неща. Но после видях как потрепери ръката й, когато посегна за златния си бокал, и си представих, че подобно на много жени се беше научила да си придава вид на по-смела, отколкото може би се чувстваше.