Внимавай в картинката
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Внимавай в картинката». Краткое содержание книги:
— Да. Права си. Но ако охраната му е толкова засилена… как ще стане?
— Умно момиче съм. Ще потърся начин да изключа охранителните камери за известно време и после отново да ги включа.
— Мили боже, толкова се притеснявам за теб! — не се стърпя Джудит.
— Знам. — Медоу си пое въздух. — Как са нещата вкъщи? Още ли мислят, че съм в общежитие в Атланта?
Не й беше приятно да лъже родителите си, но ако майка й знаеше, че Медоу е тук и какви са намеренията й, несъмнено щеше да е разочарована.
Затова беше най-добре и за двете Медоу да лъже. Вината, която майка й щеше да й внуши заради открадването на глупавата картина, нямаше да е съпоставима с вината, която Медоу щеше да изпитва, ако пропуснеше този шанс.
Да не говорим, че баба й щеше да я порицава от отвъдното.
Ривър беше талантлив художник и прекрасен баща, но хич не се справяше с пълненето на хладилника, бизнес въпросите и плащането на сметките, затова Медоу бе помолила Джудит да остане при родителите й и да поеме грижата за ежедневните задачи, които обикновено бяха работа на майка й. Сега Медоу се опита да почувства облекчение, но вместо него я раздираше необяснима тревожност.
— Да, не се безпокой! Само се съсредоточи върху мисията си. И не им се обаждай — казах им, че в общежитието не се допускат мобилни телефони.
— Ох, но… — Тя говореше с майка си почти всеки ден, стремеше се да поддържа връзка, защото имаше нужда да чуе онзи познат, топъл глас и да се увери, че майка й е все още на този свят.
— Не ставаш за лъжкиня — каза Джудит с безцеремонна откровеност, — и ако се обадиш на майка си, тя ще заподозре, че си наумила нещо. Не е добра идея да я безпокоиш.
— Наистина. Права си.
Но това отново върна Медоу към проблема с Девлин Фицуилям.
Ако наистина не ставаше за лъжкиня, защо не я бе изгонил още.
Джудит затвори телефона и огледа скапаната стая, която бе наела в мотел „Байдауи“ в Амелия шорс.
Години наред бе работила, за да стигне до този момент — нямаше да се откаже сега, само защото големите хлебарки си вземат малки хлебарки за домашни любимци. Освен това идния септември щяха да станат осемнайсет години, откакто бе дошла тук за пръв и последен път. Сега нещата бяха по-зле в сравнение с онова й посещение, но беше толкова близо до целта си, че почти можеше да я вкуси.
Понякога съвестта я гризеше, задето лъже хлапачката. Познаваше я от години — и Медоу беше също толкова естествена и откровена като родителите си.
От друга страна, тя беше и също толкова талантлива, и това караше Джудит да се изяжда от яд. Не беше честно — защо някои хора имат истинска дарба, а други… други са просто добри. В света на изкуството дарбата ти носи международно признание. Добрата работа ти осигурява членство в пътуващите Изложби на гладуващите художници и място за картината ти на стената на някой ресторант с етикет от двеста долара, лепнат на рамката.
Не това искаше Джудит. Винаги се бе стремяла да постигне нещо в живота. Искаше хората — критиците — да я забелязват, да я хвалят, да я признават. Преди двайсет години, пет години след като завърши колежа, й се бе наложило да се сблъска със суровата действителност. Нямаше талант — затова започна да се бори за постигане на слава по други начини.
Сега щеше да открие един потънал вдън земя шедьовър.
Нямаше да е трудно. Имаше си начини. Щяха да са й нужни само малко разследване и готовността да проследи мълвата до източника й. Не всички слухове се бяха потвърдили, разбира се, а и бе прекарала доста време в оглеждане на напълно бездарни творби, представяни за шедьоври.
След около година до нея стигна слух за известната художничка Изабел и безценната картина, която била изоставила. Подочу и друг слух, после трети, и в крайна сметка, след като почерпи с достатъчно питиета сърдитата стара бавачка г-жа Греъм, успя да получи потвърждение на информацията си. Шедьовърът наистина съществуваше и се намираше в голямото старо имение Уолдемър Хауз.
Но г-жа Греъм беше толкова глуха, че всяка дума излизаше от устата й с крясък, и такава пияница, че бе готова да изпее и майчиното си мляко пред всеки с достатъчно пари в джоба срещу питие и малко гевречета. На Джудит не й оставаше друг избор, пък и не представляваше кой знае каква трудност да подправи дванайсетата й чаша за вечерта с малко отрова за мишки. Когато полицаите я откриха на другия ден в уличката до кръчмата, просто откараха в моргата безжизненото й тяло и вписаха случая като „естествена смърт“.