Проклятието на краля

Замъкът Лъдлоу, границата с Уелс

Лятото на 1502 г.

Кралицата, моята братовчедка, изпраща личната си носилка, с която вдовицата да предприеме дългото пътуване до Лондон. Катерина пътува, съсипана и безмълвна, и всяка нощ по пътя си ляга мълчаливо. Зная, че се моли да не се събуди на сутринта. Питам я, както съм длъжна да сторя, дали мисли, че е възможно да очаква дете, и тя се разтреперва от ярост, когато чува въпроса, сякаш нахлувам в съкровените кътчета на любовта ѝ.

— Ако очаквате дете, и това дете е момче, тогава той ще бъде Принц на Уелс, а много по-късно — крал на Англия — казвам ѝ кротко, пренебрегвайки яростта, която я кара да трепери. — Вие ще станете толкова изтъкната и важна жена, колкото лейди Маргарет Боуфорт, която си създаде собствена титла: Нейна светлост майката на краля.

Тя едва успява да се принуди да проговори:

— А ако не очаквам?

— Тогава сте вдовстващата принцеса, а принц Хари става Уелски принц — обяснявам. — Ако нямате син, който да получи титлата, тогава я получава принц Хари.

— А когато кралят умре?

— Дай Боже този ден да не дойде скоро.

— Амин. Но когато дойде?

— Тогава принц Хари става крал, а съпругата му — която и да е тя — ще бъде кралица.

Тя се извръща от мен и отива до огнището, но не преди да видя презрителното изражение, което пробягва бързо по лицето ѝ при споменаването на малкия брат на принц Артур.

— Принц Хари — възкликва тя.

— Трябва да приемете онова положение в живота, което Бог ви дава — напомням ѝ тихо.

— Не го приемам.

— Ваша светлост, вие претърпяхте огромна загуба, но трябва да приемете съдбата си. Бог изисква от всички ни да приемем съдбата си. Навярно Бог повелява да се примирите? — предполагам.

— Не повелява — заявява тя твърдо.