Най-дългото пътуване

Тя замълча притеснено. Люк сякаш прочете мислите й и не настоя.

— Какво работят родителите ти? — попита я.

— Имат закусвалня. Предлагат деликатесно сирене и месо. Прясно изпечен хляб. Домашни сандвичи и супи.

— Добра храна?

— Страхотна храна.

— Какво да си поръчам, ако попадна там?

— Каквото и да е. Няма да сбъркаш. Мама готви чудесна гъбена супа. Тя ми е любимата, но май сме най-прочути с кашкавалените котлети. На обяд винаги се извива дълга опашка и повечето клиенти си поръчват котлети. Преди няколко години дори спечелиха награда. За най-добрия сандвич в града.

— Наистина ли?

— О, да. Вестникът обяви конкурс, читателите гласуваха и така… Татко окачи грамотата в рамка. Виси точно зад касата. Някой ден ще ти я покажа.

Той долепи длани, повтаряйки жеста й отпреди малко.

— Ще ми бъде приятно, София.

Тя се засмя. Шегата й допадна, хареса й и как произнася името й — по-бавно от нея, но и по-плавно, сякаш от устата му се лее приятна мелодия. Напомни си, че не го познава, но някак си не го чувстваше така. Облегна се на оградата.

— С онези мъже ли си дошъл тук? Които ти се протекоха на помощ?

Той погледна към тях, после се обърна отново към нея.

— Не. Всъщност познавам само единия. Приятелите ми са вътре. Но не ми се говореше и излязох навън.

— Сега не ми се струваш неразговорлив.

— Не че има кой знае какво за разказване — усмихна се смутено той. — Както ти казах, яздя бикове и работя в семейното ранчо. Животът ми не е особено интересен.

Тя го погледна изпитателно.

— Кажи ми нещо, което обикновено не казваш на другите.

— Например? — попита предпазливо той.

— Каквото и да е — разпери ръце тя. — За какво си мислеше преди малко, когато стоеше сам край оградата?

Люк пристъпи неловко от крак на крак и сведе очи. Скръсти ръце, печелейки време.

— За да разбереш, трябва да го видиш — рече бавно. — Проблемът е, че не е точно тук.

— А къде е? — обърка се тя.

— Ей там — посочи той към ограденото пасбище.

София се поколеба. Всеки е чувал такива истории — момиче среща момче, което й се струва мило и приятно, но щом останат насаме… Погледна го, но в главата й не звъннаха предупредителни камбанки. Необяснимо защо му се доверяваше — не само защото й се притече на помощ. Просто не приличаше на натрапник; по-скоро създаваше впечатление, че помоли ли го да я остави сама, ще си тръгне и повече няма да го види. А и я караше да се смее. През краткото време с него бе забравила Брайън.

— Добре. Заведи ме — кимна тя.

Дори да се изненада от отговора й, той не го показа. Улови с две ръце оградата и я прескочи пъргаво.

— Фукльо — подкачи го тя.

Приведе се, мина между гредите и двамата тръгнаха към пасбището. Люк спазваше благоприлична дистанция. София се оглеждаше, удивена колко различен е пейзажът от мястото, където е израснала. Хрумна й, че се е научила да цени тихата, почти аскетична красота на природата тук. Северна Каролина приютяваше хиляди малки градчета, всяко със свой облик и история. Вече разбираше защо мнозина местни дори не помислят да се преместят другаде. В далечината боровете и дъбовете образуваха непрогледна черна ивица. Музиката зад тях постепенно стихваше, заменена от песента на щурците. Въпреки мрака тя усещаше как Люк я поглежда възхитено, макар да се стреми да не се издава.