Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
Тя отметна косата си назад с две ръце.
— Дълга история е. Наистина ли те интересува?
— Ако не ме интересуваше, нямаше да попитам.
Той намести шапката си.
— Труден живот е това. Татко изминаваше по хиляди километри годишно от родео на родео само за да се класира за националните финали. Пътуването е тежко за семейството. Отсъстваше през повечето време, а и тогава от родео не се печелеше много. Като приспаднеш пътните разноски и таксите за състезанията, излиза по-добре да работиш на минимална надница. Татко не искаше да тръгна по неговия път. Чу, че ездачите на бикове започват да организират турнири и видя възможност за успех. Затова ме насочи към ездата на бикове. Пак се пътува много, но състезанията са през почивните дни, а наградите — по-големи.
— Значи баща ти е излязъл прав.
— Имаше страхотна интуиция. За всичко. — Думите се изплъзнаха неволно от устата му и изражението й му подсказа, че тя е разбрала. Въздъхна и добави: — Почина преди шест години.
Тя не отклони поглед от него. Импулсивно докосна ръката му.
— Съжалявам…
— Няма нищо. — Люк изопна рамене. Мускулите вече го наболяваха след ездата и той се опита да се съсредоточи върху това. — Както и да е… вече разбра защо избрах да яздя бикове.
— А харесва ли ти?
Труден въпрос. От доста време не бе подлагал на съмнение избора си. Ала сега? Не знаеше как да отговори, защото самият той се колебаеше.
— Защо ти е толкова интересно? — попита я.
— Не знам. Сигурно защото не познавам този свят. Или само от любопитство. Или пък за да поддържам разговора?
— Кое от трите?
— Ако ти отговоря — подхвана дяволито тя, а лунното сияние озари зелените й очи с изкусителни отблясъци, — няма да е забавно. Светът се нуждае от повече загадъчност.
Той долови предизвикателството в гласа й и нещо се раздвижи у него. Предизвикателството му харесваше.
— Откъде си? Струва ми се, че не си тукашна.
— Защо? С акцент ли говоря?
— Зависи откъде си. На север моят акцент ще е силен. Но не мога да позная твоя.
— От Ню Джърси съм. Без шегички, моля.
— Защо да се шегувам? Ню Джърси ми харесва.
— Бил ли си там?
— Бил съм в Трентън. Състезавал съм се на „Совърин Банк Арина“. Ходила ли си там?
— Знам къде е Трентън — отвърна тя. — На юг от мястото, където живея. По-близо до Филаделфия. Аз живея на север, до града.
— Била ли си в Трентън?
— Няколко пъти. Но не съм била на родео. Всъщност днес ми е за пръв път.
— Как ти се стори?
— Останах впечатлена, разбира се. И реших, че всички сте луди.
Той се засмя, очарован от искреността й.
— Ти знаеш фамилията ми, но не чух твоята…
— Данко — каза тя и добави, изпреварвайки следващия въпрос: — Татко е от Словакия.
— Това е близо до Канзас, нали?
Тя примигна. Понечи да му обясни какво представлява Европа, когато той вдигна ръце.
— Шегувам се. Знам къде е. В Централна Европа, част от бивша Чехословакия. Исках да видя как ще реагираш.
— И?
— Трябваше да те снимам и да те показвам на приятелите си.
Тя се намръщи и го побутна с лакът.
— Не е много мило!
— Но е забавно.
— Да — призна тя. — Забавно беше.
— Така значи… баща ти е словак.
— Мама е французойка. Пристигнали тук една година преди да се родя.
— Сериозно?
— Изглеждаш изненадан…
— Май не съм срещал потомка на французойка и словак. — Той замълча. — Хей! Дори не познавам никого от Ню Джърси!
Тя се засмя и той се почувства лек като перце. Прииска му се отново да чуе смеха й.
— А ти наблизо ли живееш?
— Недалеч. На север от Уинстън-Сейлъм. Току до Кинг.
— Звучи аристократично.
— Но не е. Малък градец с дружелюбни хора, но нищо повече. Имаме ранчо там.
— Вие?
— Мама и аз. Е, всъщност ранчото е нейно. Аз живея и работя там.
— Истинско ранчо? С крави, коне и прасета?
— Има и плевня, пред която тази тук изглежда нова.
Тя погледна към постройката зад тях.
— Съмнявам се.
— Някой ден ще ти покажа. Ще пояздим коне.
Погледите им се срещнаха и тя пак го докосна по ръката.
— Ще ми бъде приятно, Люк.
4.
София