Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Тъкмо формулираше забележка в този дух, когато Лекси се обади от стълбите:
— Може ли да разгледам още веднъж горния етаж?
Госпожа Рейнълдс й отговори с усмивка, предизвикана несъмнено от мисълта, че комисионата й е в кърпа вързана.
— Разбира се, скъпа. Между другото, обмисляте ли да си имате деца? Защото ако е така, трябва да видиш тавана. От него ще излезе чудесна стая за игри.
Госпожа Рейнълдс се качи горе с нея, а Джеръми се запита дали не се е досетила, че с Лекси вече са подминали етапа на обмислянето.
Съмняваше се. Лекси пазеше в тайна бременността си. За нея знаеше само Дорис, което някак си беше успял да преглътне. Само дето напоследък с Лекси разговаряха за много странни неща, които той лично би предпочел тя да споделя с приятелките си. Както си седеше на канапето например, се обръщаше внезапно към него и казваше: „Матката ми ще е уголемена седмици след като родя“, или: „Няма да повярваш, че разкритието на шийката на матката е десет сантиметра“.
Откакто Лекси започна да чете книги за бременни, Джеръми чуваше думите „плацента“, „пъпна връв“ и хемороиди твърде често. Споменеше ли тя още веднъж, че зърната на гърдите й ще се разранят при кърменето — „Дори ще кървят!“ — беше сигурен, че ще се наложи да напусне стаята. Като повечето мъже той имаше само най-обща представа „как расте детето в теб“ и още по-малък интерес; като цяло го интригуваше повече специфичният акт, който задвижва процеса. Него не би отказал да обсъжда, особено ако тя го гледа над ръба на чашата с вино в стая, осветена от свещи, и му говори с напевния си глас.
Проблемът беше, че Лекси подмяташе тези думи като съставки, изписани върху кутия с мюсли, и вместо да се почувства обнадежден, на него по-скоро му призляваше.
Въпросните разговори обаче не помрачаваха вълнението му. Имаше нещо трепетно във факта, че тя носи неговото дете. Изпитваше гордост, че е дал своя принос в продължаването на вида и е изпълнил ролята си на създател на живот — дотолкова, че често му се приискваше Лекси да не го е молила да пази бременността й в тайна.
Вглъбен в мисли, не чу, че тя и госпожа Рейнълдс слизат по стълбите.
— Това е нашата къща! — възкликна грейнала Лекси и го улови за ръката. — Ще я купим ли?
Усети как изпъчва леко гърди, макар че щеше да се наложи да продаде значителна част от портфолиото си, за да изпълни желанието й.
— Както искаш — каза, надявайки се тя да долови възвишения му тон.
Същата вечер подписаха документите; на другата сутрин приеха предложението им. По ирония на съдбата щяха да сключат сделката на 28 април — същия ден, когато Джеръми щеше да отпътува за ергенското си парти в Ню Йорк. Едва по-късно му хрумна, че през последния месец е станал съвсем друг човек.
5
— Още ли не си запазил дата за фара? — попита Лекси.
Изтичаше последната седмица на март и двамата с Джеръми вървяха към колата в края на работния ден.
Тя поклати глава.
— Опитах се — обясни той. — Но не можеш да си представиш колко са недостъпни тези хора. Половината отказват да разговарят с мен, ако не попълня еди-какви си формуляри, а другите, изглежда, през цялото време са в отпуска. Още не съм разбрал дори какво точно следва да направя.
Тя поклати глава.
— Ще мине юни, докато проумееш процедурата.
— Ще измисля нещо — обеща Джеръми.
— Знам. Но не искам да ми личи, а вече наближава април. Не мога да чакам до юли. Панталоните вече ми отесняват. Напълнявам.
Джеръми се поколеба. Съзнаваше, че навлиза в минно поле, където няма желание да се шляе. През последните дни се случваше все по-често. Изречеше ли истината — „Напълняваш, разбира се… нали си бременна?“ — щеше да спи в „Грийнлийв“ поне седем нощи.
— На мен ми се струваш съвсем същата — каза накрая.
Лекси кимна замислено.
— Говори с кмета Джъркин — предложи.
Той я погледна със сериозно изражение.
— Той смята, че си напълняла?
— Не! За фара! Сигурна съм, че ще помогне.
— Добре — съгласи се Джеръми, потискайки напушилия го смях. — Непременно.
Тръгнаха. След няколко крачки тя го побутна шеговито с рамо.
— Не съм напълняла!
— Не си, разбира се.
Както винаги, преди да се приберат вкъщи, провериха как напредва ремонтът.
Щяха да сключат официално сделката едва в края на април, ала собственикът — който беше наследил къщата, но живееше в друг щат — им позволи да започнат ремонта и Лекси се зае ентусиазирано със задачата. Понеже познаваше всички в града — включително дърводелци, водопроводчици, майстори на покриви, бояджии, електротехници — и си представяше как трябва да изглежда обновеният им дом, тя пое отговорността за проекта. Ролята на Джеръми се изчерпваше кажи-речи с подписването на чековете.