Децата на Перун

— Всичките тези години?

— Да, всичките тези години идва. Приближава. Бавно, че да се мъчим повече, затова.

— Може би се бави, че да мислите-гадаете по-дълго защо идва?

— Ама как така? — почуди се Страшо. — Войска нямате ли?

— Непобедим е, хора! Старият цар пращал, изгорил войниците, на пепел ги върнал вятърът…

— А боговете? Не помагат ли? Не знаете как да ги призовете и помолите?

— Където е наш Перун, там са и общите ни богове, и другите. Ние тук държим, всички, не знаеш ли!

— И какво ще стане, като дойде?

— Става все по-голям, ще прекрачи през стените в града… И нашите чародеи и мъдреци какво измислиха? Че иска да ни накаже за греховете и тръгнаха да търсят кой е най-виновен и най-грешен… Инак помощ няма, сила няма, богове няма… Златните ни лъвове мълчаха, докато не извадиха едно девойче, младо съвсем, доведеница на собственика на блудния дом по-надолу по улицата.

— Нея посочиха?

— Да. Нея. Ревнаха всички, че и един лъв, дето не са го зарязвали на рабоша да реве от четири поколения, и той зарева!

— Това ли ви е на вас най-голямата грешница, хора! Ум имате ли?

— Нямаме. Тая ни е грешницата. Лъвовете я посочиха, мъдреците я одобриха, чародеите я проклеха. Царят заповяда да чака на площада. И тя там седи. И сега седи, в снега и виелицата. Пастрокът ѝ мърсува, за други да не говорим, но седи тя там, изкупува ни греховете.

— Леле, татко Перуне! За боговете ми, Власе! В онова село змей-годиначе дундуркаха, тука пък на змея угаждат с невинни душици…

И в това време като ревнаха лъвовете! Страшен рев, дълбок, камбанен — а го заглушаваше друг тътен, който усетихме като тръпка дълбоко в телата си. Великият рев на златните градски лъвове-пазачи се похлупи от страшния звук оттатък стените, който се усилваше и заличаваше рева им… Изскочихме навън, с други уплашени хора хукнахме към градските стени. И децата търчаха, че откакто са били родени, откак им каканижат имената, за пръв път чуваха лъвовете си да реват…

Видяхме змея, наближил съвсем оттатък стените, да реве по-гръмко от стоте златни лъва. Звукът пробиваше тъпанчетата. Горещината му топеше дълбокия сняг наоколо… Огромен: главите му надвишаваха стените на града… Отворил пасти, хвърляше огън с трите глави. Щях да се бия с него!

— Да тръгваме — каза Друда. — Той нас търси сега.

— Знаех си аз, че не си ти търговец на ечемик — каза стопанинът ни. — Сметки ли имате с този змей?

— И ние имаме, и той има. Живот сме зарязали на рабошите, и той, и ние! Заведи конете вкъщи, ние спешени ще идем — и се засмях: — А ечемикът, иде, вярно е… Виж го там…