Децата на Перун
- Автор: Димитров Роман
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Фабер
- Жанр: Мифологическое фэнтези
Электронная книга - «Децата на Перун». Краткое содержание книги:
От нас петимата само аз бях идвал тук нявга, но и аз се вълнувах пред огромните зеещи градски порти на великия вечен град, вдълбани в стените. Стражата почтително ме поздрави, огледа спътниците ми. Допълзяха просяци — безноги, струпясали, прокажени, гъгнеха на напевното тукашно наречие. Хвърлих им монети. Красиво момченце, стиснало полите на майка си, повлечено от нейното движение, ме гледаше стреснато и замислено.
Стъпих в полумрака на свода, разхвърляните ми мисли и впечатления се споиха около мярналото се личице, утихнаха в привичното плавно движение на спокойния ми ум.
Пристигнахме.
Досега ме дразнеше противоречието между всичко, чуто за великия град и убогите мутри, които ни посрещаха, нахалните лъскави очи, сандалите, вързани по друг, навярно неудобен начин, плашещото превъзходство на леещата се реч, която ти разбираш бавно и несигурно. Но ето това дете, издърпано от съзерцанието, то съответства на величието, за което сме се подготвяли. Дори боговете трудно създават великите и съвършени неща — мислех.
И великата птица на Времето се излюпва в смрадно гнездо, всред курешки; залита из мокрите черупки на яйцето си. Колкото и дивно да се носи после из дните и нощите, аз не забравям това.
Но сега от друго бях поразен. Срещу нас се зъби-звери страшно и първобитно лице. Не съм го знаел, проумях в полумрака: намирахме се в свещен храм. Тукашните мъдреци съчетали вратите на града с храм. Мъдро — вратата да е и храм! У нас такова нещо не ни е още дотрябвало. И като съдех по дивата несъразмерност на божествата, по непохватната им звероподобност — това е храм древен, затова двойно по-свещен! Все пак, спомних си моето скромно оброчище с гореща вода и пет щуреца. Ако махнеш суетата, всички човешки знаци са едно и също.
Ето, значи, как се случвало: човек върви, надява се и идва миг в живота му, когато се уверява, че има надежда. Както с онова момченце навън, чиято пеперудена орис ме докосна само за секунда, така и тук, когато на рамото ми ляга тежка и уверена, па макар ноктеста лапа, става дума за надежда. Вратата, градските порти, прагът, който прекрачваш, съчетани с храм, създават нещо ново и трогателно.
Навярно много ще бъде простено на тия градски хора — тук, в небесата, във вечното винаги!
Намирахме се в сводест коридор, тъмен и влажен, в нишите седяха, лежаха, размахваха копия, съвкупяваха се, съдеха изображения и статуи на божества — някои познати, почитани и от нас, някои — чужди, страшни, враждебни, придошли. Пристигнали са при тях като моите пет щуреца, мислех си. Какво очакват от мене? Какво е благоприлично тук? Да премина бързо, сериозно и почтително ли?
Целта ни беше градът, а ние се бавехме тук, бавихме се пред вратите още, в мислите си.
Не издребнявахме ли в края на дългия път?
Ако се замисля, случайно бяхме сами в храма-врата. Навярно се точи непрекъсната гмеж от всякакви хора и ако не очаквам все пак глъчка, то във всеки случай си представям сумтенето от дишането, смрадта на чесън, масло за втриване и пот. Не ще е странно да сварим, неприбран още, парцаливия труп на стъпкана в бъркотията бабичка-богомолка.
Отгатвам правилно: тия практични събирачи на данъци и митари са пратили боговете си близо до нас, влизащите, впрегнали са ги в делничен труд. Така че: бързо минавай, влизай, търгувай! Не ти е това нашият бавен змей… Като из утробата на майката в края на пътя — към поредното битие! Ако наистина мислят така, то тези граждани са горди и достойни дори в своята пресметливост.
Но помисли още мъничко. Огледай се. Дали няма някой знак, който да ме убеди в противното? Какво друго, ако не достолепно и бавно любуване означава този допотопен паун? Нали бавно узнаваме всяка същност… И ние, в далечния си край, откъдето тръгнахме, бавно узнавахме знаменията на падналите желъди.
Минавай бързо, мисли бавно!
И след това изведнъж пред очите ни изскокна градът, бялна се като корем на бременна, разритан от детето, което вече си проправя път — с безумни пазарища, тържища, строежи, луди пророци, грачещи прорицатели, достолепни матрони; със смрад от рибарски скели, с благоухания от царските веранди хей нататък, с люшнала се тълпа, която се кикоти подир две сбили се храмови блудници, а насам, с гръб към тях, крачи светилото на световната философия, един занесен геометър. Моите спътници спряха възхитено, простенаха, въздъхнаха дори! Това е то великият град, пленява те. Оглеждаха, без да могат да спрат на едно нещо… За змей бяхме тръгнали, но как да отминеш внезапната разбъркана красота, да видиш ти, братко мой!