Кръвен обет [bg]

Той погледна към останалите си спътници. Всички те бяха полагали толкова усилия, за да стигнат тук. И защо? За да бъдат преследвани като животни в един мъртъв град?

Започваше да го обзема отвратителното усещане, че се е провалил.

— Къде е Дел? — попита той. От монаха нямаше и следа. Таниел го повика. Не последва отговор. Но сред килима пепел личаха дири, отвеждащи към средата на сградата. Вратата се разклати за пореден път, раздирана от нокти.

Все още опрял гръб на преградата, Таниел вдъхна щипка барут. Сега сетивата му можаха да уловят нищожните ивици светлина. Той и другарите му се намираха в обширна зала, по-скоро напомняща мина, отколкото на постройка. Той бавно си пое дъх.

— Това не ми прилича на дворец — каза той.

— Таниел!

Гласът отекна край тях.

— Дел? — повика барутният маг.

— Тук съм, Таниел. Бързо!

— Бо е ранен.

— Няма време. Трябва да дойдеш.

Вратата отново се разтресе. Навън един от пещерните лъвове изскимтя.

— Ще успеете ли да удържите? — попита Таниел.

— Върви — отвърна Фесник — Ще се справим. Върви и им дай да се разберат.

— Ти остани тук — обърна се магът към Ка-поел. — Помогни им да задържат вратата.

Той не обърна внимание на раздразнения ѝ жест и се затича. Подът бе гладък, напълно равен. Вероятно под слоя пепел се криеше мрамор.

Оставил светлината на пламъчето зад себе си, барутният маг се отправи по посока на звука. В крайна сметка той се отказа и предпочете да се ориентира по стъпките. Благодарение на транса си младият мъж успяваше да ги различава в иначе непрогледната за нормален поглед тъма.

Той откри Дел край огромно стълбище — като онези, каквито обикновено се срещаха в кралските бални зали. То нямаше перила и очевидно бе изработено от същия материал като стените на двореца, за да оцелее в пожара.

— Това място не ми прилича на дворец — отбеляза Таниел.

Дел трепереше ужасно, с мъка се задържаше на крака. Той умолително протегна ръце към Таниел.

— Някога това беше величествен дворец. Хиляди и хиляди стаи, изпълнени със злато, скъпи мебели и килими. Ако имаше светлина, щеше да видиш пепелта. Само външността на двореца е от застинала скала — дело на Крезимир. Вътрешността на двореца бе дело на човешка ръка. От нея не е останало нищо.

— Няма ли прозорци?

— Да вървим — Дел посочи към стълбището. — Горе се вижда колизеумът. Слънцестоенето наближава.