Кръвен обет [bg]

— Какво беше това? — остро попита Тамас.

Олем надникна над ръба на канавката.

— Каретата нямаше да издържи обстрела — каза той.

Тамас не отговори, обземан от барутния транс. За момент светът се завъртя около него и той се вкопчи в тревата, за да остане неподвижен. Сетивата му се успокоиха. До него достигна звукът на изстрели — неговите хора бяха започнали да отвръщат на огъня. Звукът бе придружен от миризмата на барут. Тамас вдъхваше дълбоко, усилвайки барутния си транс. Болката в крака му отслабна.

— Те имат доста повече от няколко въздушни пушки — рече Олем. Той отново надникна над ръба на канавката, насочи винтовката си и стреля. — Най-малко двадесетина, може би и повече — продължи телохранителят, докато отново залягаше. — И пазители също.

— Сигурен ли си?

— Току-що видях един от уродите да наднича.

Тамас зареди пистолета си. Болката в крака беше изчезнала.

— Пазители — промърмори той. — Мразя пазители.

На свой ред фелдмаршалът надигна глава. Самата фасада на вилата изглеждаше обичайно, но прозорците бяха отворени, протегнали дула. Той различи гротескните силуети на пазители, насочващи оръжия, а също и ярките униформи на охранителите на дома. Тамас стреля и изгори допълнителен заряд, за да насочи куршума в желаната цел. Едно от дулата изчезна от прозореца.

— Кой ги е предупредил? — процеди Тамас. — Сред собствените ми хора има шпионин! Сред най-елитните!

— По-скоро трябва да се тревожим дали сме довели достатъчно хора — каза Олем. — Разполагаме с по-малко от стотина. Ако пазителите вътре са повече от няколко, ще загазим.

Влора се стовари край тях.

— Фелдмаршале, трябва да се оттеглим — каза тя. — Загубите ни са прекалено големи. Самата аз изгубих двама от хората в каретата си, докато търсех прикритие.

Излизаше, че те наистина не разполагат с достатъчно хора, за да заловят Шарлемунд. Но ако се оттеглеха, след няма и час той щеше да е избягал. А не беше възможно да се върнат с подкрепления достатъчно бързо.

— Ще го притиснем. Той няма как да излезе. И няма как да знае колко хора сме довели. Върви при гарнизона, Влора. Не, чакай. Иди в дома на лейди Винцеслав, той е по-близо. Искам две хиляди от наемниците да са тук до час.

— Слушам. Ще изпратя някого.

— Не, ще отидеш сама. — Тамас стисна очи. В мислите му Сабон рухваше отново и отново. Днес той нямаше намерение да изгуби още един приятел. Той я потупа по рамото. — Това е заповед, войнико. Върви.

Влора се отдалечи тичешком. Тамас отново се надигна към вилата.

Един от конете, ранен, беше се откъснал от каретата си, обръщайки я настрани. Четирима войници се бяха прикрили зад колата и отчаяно зареждаха оръжия.

— Това е лоша позиция — рече фелдмаршалът. — Трябва да прикрием оттеглянето им до лозето.

Магическата експлозия не дочака довършването на думите му, преди да се вреже в преобърнатата кола. За момент Тамас присви очи, заслепен от ярката светлина. Каретата бе разсечена на две. Войниците полетяха във въздуха; един се приземи близо до канавката на Тамас.