Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Неприязънта на котката му към водата, която прегазваха, си личеше по напрегнатата й стойка и вкопчените й в гърба му нокти. Видях ги само за миг и почувствах странно замайване. След това клоните ги скриха. Последната жена с коня си изскочи от каменистия поток и подкара нагоре по хлъзгавия глинест бряг. Щом и тя изчезна в леса, се зачудих дали не е любимата на принца.
— Онзи на големия кон е доста едър — подхвърли с неохота Шутът.
— Да. И ще се бият като един. Обвързани са.
— Как разбра? — попита той с любопитство.
— Не знам — отвърнах искрено. — Същото е, както като видиш женена двойка на пазара. Не е нужно да ти го казва някой. Просто можеш да го видиш, в това как се движат заедно и как си говорят.
— Кон. Хм, това може да поднесе предизвикателства, каквито не бях очаквал.
Този път аз го погледнах озадачено, но той извърна очи.
Продължихме след тях, но вече по-предпазливо. Искахме да ги зърваме от време на време, но без те да ни видят. След като не знаехме къде отиват, не можеше да препуснем бързо, за да ги изпреварим и да ги пресрещнем, дори пресеченият терен да предлагаше тази възможност.
— Най-добрата ни възможност може би е да изчакаме да спрат за нощта и тогава да опитаме? — подхвърли Шутът.
— Два недостатъка — отвърнах му. — До вечерта може да стигнем там, където отиват. Ако е така, може да ги намерим в укрепено място или с много повече приятели. Вторият е, че ако пак се спрат на бивак, ще сложат постове, като предния път. Ще трябва първо да минем през тях.
— Тогава какъв ти е планът?
— Изчакваме да спрат на бивак — отстъпих мрачно. — Освен ако не видим по-добра възможност преди това.
Докато дългият следобед се точеше, предчувствието ми за провал се усилваше. Дирята, по която вървяхме, не беше само от сърни и зайци. Други хора бяха използвали тази пътека. Тя водеше към нещо, към градче или село, или най-малкото — към сборно място. Не смеех да отлагам, докато се стъмни и спрат на бивак.
Прокраднахме се по-близо до тях. Неравният терен ни даваше предимство — веднага щом започваха да се спускат по поредния склон, успявахме да ги доближим. На няколко пъти се наложи да се крием, но хората, които преследвахме, изглеждаха убедени, че вече са на по-безопасна територия. Рядко поглеждаха назад. Оглеждах походния им ред, докато дърветата ги скриваха и откриваха. Мъжът на едрия кон водеше, следван от двете жени. Втората жена водеше коня без ездач. Нашият принц беше четвърти, с котката зад него. След това бяха другите двама мъже и котките им. Приличаха на хора, решени да изминат дълго разстояние, преди да падне нощта.
— Прилича на тебе като момче — отбеляза Шутът.
— На мен ми прилича на Искрен — възразих. Беше вярно. Момчето наистина приличаше на Искрен, но още повече приличаше на портрета на баща ми. Не можех да кажа дали приличаше на мен на тази възраст. Не бях имал навика да се гледам в огледала по онова време. Имаше тъмна гъста коса, рошава като на Искрен и моята. Зачудих се за миг дали баща ми изобщо се е опитвал да сресва своята. Портретът беше единствената ми представа за него, а в него той беше изрядно сресан. Също като баща ми, младият принц беше дългокрак, по-тънък от едрия Искрен, но можеше и да наедрее с годините. Седеше добре на коня. И също като с мъжа на едрия кон, можех да видя връзката му с котката зад него. Предан държеше главата си леко отметната назад, сякаш искаше да я усеща непрекъснато до себе си. Котката беше най-малката от трите, но все пак по-едра, отколкото бях очаквал. Беше дългокрака, светлокафява, с по-белезникави и по-тъмни шарки. Забила беше нокти в седлото си, темето й се опираше в тила на принца. Въртеше глава наляво-надясно и попиваше всичко с очи. Позата й подсказваше, че ездата й е омръзнала и че би предпочела да измине този път сама.
Отърваването от нея може би щеше да се окаже най-трудната част в цялото „спасяване“. Но и за миг не си помислих да я върнем в Бъкип с принца. Заради собственото му добро трябваше да го отделим от свързания с него звяр, също както Бърич някога ме бе принудил да се разделя с Носльо.