Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
В крайна сметка се наложи Трес не само да позвъни на Туджман, но и доста да повиши тон, но получихме каквото искахме. Включиха виртуалните системи и ни упътиха към кушетките. Сиера Трес и Вирджиния Видаура изчакаха, докато жената в носителя на Ошима си слагаше електродите. Тя повдигна към мен хипнофоните.
— Това пък какво е?
— Последен писък на технологията. — Ухилих се, макар че не ми беше до смях. Напрежението в комбинация с махмурлука създаваше мъчително и крайно неприятно чувство за нереалност. — Съществуват само от два века. Включват се ето така. Улесняват прехвърлянето.
Когато Ошима се настани, аз легнах на съседната кушетка и се заех с електродите и хипнофоните. Погледнах нагоре към Трес.
— Значи се разбрахме какво ще направиш, за да ме измъкнеш, ако работите тръгнат на зле?
Тя кимна с каменна физиономия. Още не бях съвсем наясно защо се съгласи да ни помогне, без да се посъветва първо с Кои или Бразил. Както вървяха нещата, изглеждаше още твърде рано, за да приема безрезервно заповеди от призрака на Квелкрист Фолкънър.
— Добре тогава. Да действаме.
Звуковите кодове ме унесоха по-трудно от друг път, но най-сетне усетих как залата около мен се замъглява и вместо нея изскочиха съвършено ясно стените на познатия хотелски апартамент. Изведнъж ме парна споменът за Видаура и стаята в края на коридора.
Стегни се, Так.
Поне махмурлукът вече не ме мъчеше.
Стоях до прозорец с изглед към неправдоподобни зелени ливади. До вратата в другия край на стаята изникнаха очертания на дългокоса жена, които постепенно се превърнаха в носителя на Силви Ошима.
Няколко секунди се гледахме, после кимнах. Навярно не го сторих съвсем убедително, защото тя се навъси.
— Сигурен ли си? Знаеш, че не си длъжен да го правиш.
— Напротив, длъжен съм.
— Не очаквам…
— Надя, няма страшно. Обучен съм да пристигам на чужди планети в нови носители и тутакси да се захващам с избиване на туземци. Мислиш ли, че това ще ме затрудни?
Тя сви рамене.
— Добре.
— Тогава да почваме.
Тя прекоси стаята и спря само на метър от мен. Наведе глава и сребристата грива бавно падна напред да закрие лицето й. Централният кабел се плъзна настрани по черепа и увисна като жило на скорпион, осеяно с по-фини нишки. В този момент тя приличаше на прастарите зловещи образи, които моите прадеди бяха донесли през космическите бездни от родната си Земя. Приличаше на призрак.
Позата й стана скована.
Дълбоко въздъхнах и посегнах напред. Пръстите разтвориха увисналата коса като завеса.
От другата страна нямаше нищо. Само зейнал отвор от топъл мрак, който се разширяваше към мен, сякаш поглъщаше околната светлина. Приведох се напред, мракът се разтвори около гърлото й, сетне плавно плъзна надолу по застиналата фигура. Разцепи я през слабините и продължи, разтваряйки същия процеп във въздуха между краката й. Усетих как в същото време губя равновесие малко по малко. Подът на хотелската стая изчезна, сетне самата стая се сгърчи като използвана салфетка в плажен огън. Топлината ме обгърна, изпълнена с лек дъх на статично електричество. Под мен имаше непрогледен мрак. Железните кичури в лявата ми ръка се сплетоха, набъбнаха и се сляха в неспокойно пулсиращ кабел. Увиснах на него над пустотата.
Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се движете изобщо.
Примигах предизвикателно и прогоних спомена.
Стиснах зъби и пуснах кабела.
Не усетих падането.
Нямаше нито насрещен вятър, нито ориентири, по които да преценя дали се движа. Дори самото ми тяло беше невидимо. Кабелът сякаш изчезна веднага щом разтворих пръсти. Спокойно можех да допусна, че се рея в антигравитационна камера, не по-широка от разперените ми ръце, но сетивата ми някак долавяха съществуването на огромно неизползвано пространство. Имах чувството, че летя с въздушен бръмбар из някой от пустите складове на Белотрев Кохеи 9–26.
Изкашлях се.
Над мен припламна назъбена мълния и остана да свети. Инстинктивно посегнах нагоре и пръстите ми докоснаха фини нишки. Чувството за перспектива изведнъж се завърна — светлината не беше огън безкрайно далече в небето, а мъничко разклонение само на няколко сантиметра над главата ми. Внимателно хванах клонката и я преобърнах. Там, където се докосваше до пръстите ми, светлината помръкна. Пуснах я и тя увисна на височината на гърдите ми.