Разбудени фурии

След по-малко от десет крачки я усетих зад себе си.

Чувството беше съвсем леко и в същото време всеобхватно като шумолене в самата тъкан на виртуалната среда, като шепот на траурни сенки, изплували от стените зад гърба ми. Спрях на място и изчаках. Нещо се плъзна като сгърчени пръсти по тила и врата ми.

— Здравей, Силви.

Без преход се озовах на бара в „Токийския гарван“. Тя се бе привела до мен, стискайки чаша уиски, която не помнех да е държала при истинската ни среща. Същото питие имаше и пред мен. Клиентелата се суетеше около нас с прекомерна бързина, цветовете бяха избледнели до сиво и всички изглеждаха не по-плътни от дима на лулите по масите или изкривените отражения в плота от огледално дърво под чашите ни. Имаше шум, но неясен и глух, едва доловим като бръмченето на мощните информационни системи зад стените.

— Откакто се срещнах с теб, Мики Тръпката — изрече безстрастно Силви Ошима, — сякаш целият ми живот се разпадна.

— Нещата не почнаха тук, Силви.

Тя извъртя поглед към мен.

— О, знам. Казах сякаш. Но въображаема или реална, връзката си остава връзка. Всичките ми приятели са мъртви, Истински мъртви, а сега откривам, че ти си ги убил.

— Не точно аз.

— Да, разбирам. — Тя вдигна уискито към устните си. — Но кой знае защо, от това не ми става по-леко.

Тя гаврътна чашата. Потръпна, докато глътката слизаше надолу.

Промени темата.

— Значи каквото чуе тя, се процежда дотук?

— Донякъде. — Чашата пак се отпусна на масата. Магията на системата я напълни бавно, сякаш нещо протичаше през тъканта на модела. Първо се запълни отразеният образ, после и самата чаша, от дъното до ръба. Силви я гледаше мрачно. — Но все още изяснявам доколко сме се оплели чрез сензорните системи.

— Откога я носиш, Силви?

— Не знам. От миналата година? Може би от каньона Аямон? Тогава за пръв път изключих. За пръв път се събудих, без да зная къде съм. Имах чувството, че цялото ми съществуване е стая и някой е влизал да размести мебелите без разрешение.

— Реална ли е тя?

Груб смях.

— Мен ли питаш? Точно тук?

— Добре, знаеш ли откъде е дошла? Как си я прихванала?

— Тя избяга. — Ошима пак ме погледна. Сви рамене. — Все това повтаряше. Избягах. Разбира се, аз и така си го знаех. Измъкнала се е от някоя килия, също като теб.

Неволно се озърнах през рамо, търсейки коридора към спалнята. Сред опушената навалица в бара нямаше и следа, че изобщо е съществувал.

— Килия ли беше онова?

— Да. Реакция срещу въведените системи. Командният софтуер ги изгражда автоматично срещу всичко, което влезе в капацитета и използва език.