Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Не, не бягам — тросна се момчето и притегли още няколко крачки куфара през стаята.
— А аз си мислех, че всеки, разпределен в «Грифиндор», е смел — каза Финиъс Нигелус и поглади заострената си брада. — Както гледам, си щял да се чувстваш по-добре в моя дом. Ние, слидеринци, сме смели, но не и глупави. Така например, ако имаме избор, винаги ще предпочетем да отървем кожата.
— Аз не спасявам своята кожа — отсече Хари и задърпа куфара по килима, точно през мястото при вратата, което беше особено грапаво и проядено от молците.
— А, така ли! — рече Финиъс Нигелус и пак приглади брада, — значи не бягаш, защото си се уплашил, а понеже си благороден!
Хари не му обърна внимание. Тъкмо да отвори вратата, когато Финиъс Нигелус пак провлече лениво:
— Трябва да ти предам нещо от Албус Дъмбълдор.
Момчето се обърна рязко.
— Какво?
— Стой, където си.
— Стоя! — отвърна Хари, без да сваля ръка от дръжката. — Какво ще ми предаваш?
— Току-що ти го предадох, глупчо — заяви спокойно Финиъс Нигелус. — Дъмбълдор каза: «Стой, където си».
— Защо? — попита нетърпеливо Хари и пусна края на куфара. — Защо иска да стоя тук? Какво друго каза?
— Нищо — рече Финиъс Нигелус и вдигна тънка черна вежда, сякаш упрекваше момчето в нахалство.
Гневът на Хари пак изби на повърхността като змия, показала се над висока трева. Беше капнал от умора, бе неимоверно объркан, през последните дванайсет часа бе изживял ужас, облекчение и после отново ужас, а Дъмбълдор все така не искаше да говори с него!
— Само това, значи, е казал? — извика той. — Стой, където си! Само това ми казаха и след като ме нападнаха онези диментори! Стой и кротувай, Хари, докато възрастните разрешат проблема! Но ние няма да си правим труда да ти съобщаваме нищо, понеже малкото ти мозъче едва ли ще го смели!
— Знаеш ли — поде Финиъс Нигелус дори по-високо и от Хари, — точно заради това ми беше отвратително да съм учител! Младите са адски убедени, че са абсолютно прави за всичко. А не ти ли е хрумвало, надут глупав дърдорко, че директорът на «Хогуортс» може би има съвсем основателна причина да не иска да те посвещава най-подробно в плановете си? Докато се чувстваш толкова онеправдан, не си ли поспирал да се замислиш, че досега, ако си спазвал заповедите на Дъмбълдор, никога не си изпадал в беда? Не. Не, като всички младежи си съвсем убеден, че само ти имаш чувства и мисли, само ти виждаш опасностите, само ти си толкова умен, че си се досетил какво точно крои Черния лорд…
— Значи крои нещо, свързано с мен? — побърза да попита Хари.
— Нищо подобно не съм споменавал — рече Финиъс Нигелус и взе да разглежда лениво копринените си ръкавици. — А сега, ще прощаваш, но имам да правя по-приятни неща от това да слушам терзанията на младата ти душа… Приятен ден!
Той тръгна към рамката и се скри от поглед.
— Добре, върви си! — ревна Хари към празната картина. — И предай на Дъмбълдор, че съм му много благодарен!
Празното платно продължи да мълчи. Разярен, Хари издърпа куфара обратно при долния край на леглото, после се метна по лице на проядените от молци завивки и затворил очи, усети, че тялото му е натежало и го боли.
Имаше чувството, че е вървял пеша километри и километри… струваше му се невъзможно, че преди по-малко от денонощие Чо Чан се е доближавала под имела към него… беше тъй уморен… страхуваше се да заспи… но не знаеше колко още ще устои… Дъмбълдор му беше заръчал да остане тук… това сигурно означаваше, че му е разрешено да спи… но го беше страх… ами ако се случеше отново?
Той хлътваше в мрака…
Някакъв филм вътре в главата му сякаш само беше чакал да се завърти. Хари вървеше по безлюден коридор към черна врата, минаваше покрай груби каменни стени, покрай факли и арка с каменно стълбище зад нея, водещо вляво и надолу…
Стигна при черната врата, ала не можа да я отвори… гледаше я вторачено, отчаяно му се искаше да влезе… зад нея имаше нещо, за което той бленуваше с цялото си сърце… награда, за каквато не беше и мечтал… само да не го пронизваше белегът… тогава той щеше да мисли по-трезво…
— Хари — екна отдалеч, от много далеч гласът на Рон. — Мама каза, че вечерята е готова, но ако не ти се става, ще ти я задели за после.
Хари отвори очи, ала приятелят му вече беше излязъл от стаята.
«Не иска да остава сам с мен — помисли си. — И как ще иска, след като чу казаното от Муди!»
Сега, откакто се беше разбрало какво има у него, сигурно никой нямаше да го иска тук.