Вековен дъжд [bg]

— Колко различни бихме могли да бъдем?

— Повече, отколкото си мислиш. Но има само един начин да разберем. Ще мина първа и ще те изчакам от другата страна. Ако не си се появил до минута или две, ще… — Ала Оже не успя да довърши онова, което искаше да каже.

— Какво има? — попита Флойд.

— Не е толкова просто. Никога не сме виждали сензорът да отказва да пропусне живо същество. Нямам представа какво ще направи, ако реши да те отхвърли. — Тя преглътна. — Възможно е гледката да не е особено живописна. Когато опитвахме да пренесем машини от другата страна — оръжия, комуникационно оборудване, такива неща, — обикновено не го позволяваше.

Флойд започваше да се чувства така, сякаш се бе самопоканил на вечерно соаре в разгара на игра на думи, без да е наясно с правилата.

— По някакъв начин ги е блокирал ли?

— Унищожаваше ги — обясни Оже. — Превръщаше ги в безполезни буци от метална шлака. Разбъркваше ги на атомно равнище на случаен принцип, изтривайки дори най-микроскопичните им структури. След тази процедура нищо не работи. Единственото, което ни позволява да пренасяме, са прости инструменти. Екипировка за изкопни работи. Ножове. Дрехи. Хартиени пари. Ето защо в тази камера няма нищо кой знае колко интересно. Всичко, което виждаш, е взето от Париж, донесено тук незабелязано и преработено така, че да ни върши работа.

Флойд се взря в потрепващата повърхност. Беше настоявал да получи отговори от Оже от момента, в който я бе срещнал, като неизменно бе запазвал собствените си предварителни представи за истината, ала сега, когато най-после му съобщаваха тази истина — на премерени, внимателни порции, без съмнение, — изведнъж се оказваше, че тя изобщо не съвпада с картината, която бе изградил в съзнанието си. Беше от онзи вид истини, от които ти се иска да се свиеш под някой камък. И най-лошото бе, че в гласа й се долавяше умореното убеждение и спокойствие на човек, който е далеч от всякаква мисъл за измама.

В този момент бе напълно откровена с него, или поне толкова откровена, колкото имаше смелостта да бъде.

Под Париж съществуваше нещо, което нямаше право да съществува, а Оже искаше Флойд да пристъпи през него.

— Ако ме пропусне през себе си, ще ми хареса ли онова, което е от другата страна?

— Не — отговоря тя. — Няма. Напълно съм убедена. Но там ще си в далеч по-голяма безопасност, отколкото тук. Дори онези мъже да проникнат в това помещение, ще им се наложи да се решат да пристъпят през сензора. Мисля, че ще издържиш достатъчно дълго, докато се върна с подкрепления.

— Тогава да приключваме. Ти мини първа. Ще се видим от другата страна.

— Готов ли си?