Червено и черно

Жулиен се отнасяше към мене с уважение. Ако разговаряше с мен понякога, то беше само от дълбока признателност към вас: защото присъщата на характера му гордост го кара да се държи само официално с тези, които стоят над него. Той има остро и вродено чувство за различията в общественото положение. И аз — признавам това със срам пред вас, моя най-добър приятел, и никога никой друг не ще чуе от мен подобно признание, — аз сама един ден в градината го стиснах за лакътя.

Защо след двадесет и четири часа вие ще се гневите още на него? Моята грешка е непоправима. Ако поискате това, той чрез мене ще ви поднесе уверенията си за своето дълбоко уважение и своята безпределна скръб, че ви е огорчил. Вие няма да го видите вече; но аз ще го последвам, където той поиска. Това е негово право, това е мой дълг, той е баща на детето ми. Ако с вашата доброта вие пожелаете да ни дадете шест хиляди франка за живеене, аз ще ги приема с благодарност: в противен случай Жулиен ще разчита да се установи в Безансон, дето ще започне да преподава пак латински и литература. От каквото и ниско стъпало да тръгне, аз съм уверена, че той ще се издигне. С него аз не се боя от неизвестността. Ако стане революция, уверена съм, че той ще играе първа роля. Бихте ли могли да кажете нещо подобно за когото и да е от онези, които са поискали ръката ми? Те имат богати земи! Но това единствено обстоятелство не може да ме накара да се възхищавам от тях. Моят Жулиен би достигнал до високо положение, дори при днешния режим, стига да имаше милион и покровителството на баща ми…“