Червено и черно
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червено и черно». Краткое содержание книги:
Той отнапред се разпореди — в последния ден още заранта Фуке да отвлече Матилд и госпожа дьо Ренал.
— Отведи ги в една и съща карета — каза му той. — Нареди така, че пощенските коне да препускат непрекъснато в галоп. Те ще паднат в прегръдките една на друга или ще се изправят една срещу друга в смъртна омраза. И в двата случая клетите жени ще забравят за малко ужасната си скръб.
Жулиен поиска от госпожа дьо Ренал да му се закълне, че ще живее, за да се грижи за сина на Матилд.
— Кой знае? Може би ние и след смъртта си още усещаме — каза той веднъж на Фуке. — Аз бих желал много да почивам — тук „почивам“ е подходяща дума — в онази малка пещера на голямата планина, която се извисява над Вериер. Много пъти, разправял съм ти това, когато се изкачвах нощем в тази пещера и погледът ми се зарейваше в далечината над най-богатите области на Франция, сърцето ми пламваше от честолюбие: тогава това беше моята страст… Та тази пещера ми е скъпа и, не може да се отрече, тя е така разположена, че тегли към себе си душата на философа… И ето, нашите хубостници, безансонските йезуити, печелят пари от всичко; ако ти съумееш да ги подхванеш, те ще ти продадат тленните ми останки…
Фуке сполучи в това печално спазаряване. Нея нощ той седеше сам в стаята си до тялото на своя приятел, когато изведнъж-, за своя голяма почуда, видя да влиза Матилд. Няколко часа преди това той я беше оставил на десет левги от Безансон. Погледът и очите й блуждаеха.
— Искам да го видя — каза му тя.
Фуке нема смелост да й отговори, нито да стане. Той й посочи с пръст големия син плащ върху пода; в него беше загърнато онова, което беше останало от Жулиен.
Тя падна на колене. Споменът за Бонифас дьо Ла Моли Маргьорит дьо Навар й даде безспорно свръхчовешко мъжество. С треперещи ръце тя отви плаща. Фуке извърна очи.
Той чу как Матилд се движеше бързо-бързо из стаята. Тя запали една след друга няколко свещи. Когато Фуке най-сетне събра сили да я погледне, тя беше турила на малка мраморна масичка пред себе си главата на Жулиен и я целуваше по челото…
Матилд изпроводи своя възлюбен до гроба, който си беше избрал. Голям брой свещеници придружаваха ковчега и тайно от всички, сама в плътно завесената карета, тя носеше върху коленете си главата на човека, когото толкова много беше обичала.
Те стигнаха така до най-издигнатата точка на една от високите планини на Юра и тук посред нощта, в малката пещера, великолепно озарена от безброй свещи, двадесетте свещеници отслужиха упокойна молитва. Всички жители на малките планински селца, през където беше минало шествието, бяха тръгнали след него, привлечени от необикновения вид на това странно погребение.
Матилд се яви сред тях в дълго траурно облекло, а след службата по нейна заповед им хвърлиха много хиляди петфранкови монети.
Останала сама с Фуке, тя пожела да погребе със собствените си ръце главата на своя любим. Фуке насмалко щеше да полудее от мъка.
Благодарение грижите на Матилд дивата пещера бе украсена с мраморни изваяния, изсечени срещу много пари в Италия.
Госпожа дьо Ренал спази обещанието си. Тя не се опита с нищо да посегне на живота си; но три дни след Жулиен умря, прегръщайки децата си.
Неудобството, свързано с господството на общественото мнение, което инак ни опазва свободата, е там, че то се меси и в това, което не е негова работа; например в частния живот. Оттук иде тъгата, която царува в Америка и Англия. За да не закача частния живот, авторът е измислил едно градче Вериер, а когато му е потрябвал епископ, съдебни заседатели или съд, той е поставял всичко това в Безансон, където никога не е ходил.