Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Какво нещастие! — завайка се Фернанда. — Това създание е ужасно като баща си!
Наложи се да поискат легла и хамаци от съседите, да установят девет смени на масата, да определят разписания за банята и да намерят четирийсет табуретки на заем, та момичетата в сини униформи и мъжки чепици да не подхвръкват по цял ден насам-натам. Поканата бе цял провал, защото шумните ученички едва свършваха да закусват, когато вече трябваше да почват смените за обеда, и после за вечерята и цялата седмица можаха да направят само една разходка до насажденията, Привечер монахините биваха изтощени, неспособни да се помръднат и дадат още една заповед, а навалицата от неуморни млади момичета все още беше по двора и пееше блудкави школски химни. Един ден насмалко не премазаха Урсула, която се запъваше да бъде полезна тъкмо където най-много пречи. Друг ден монахините дигнаха врява, защото полковник Аурелиано Буендия се изпика под кестена, без да го е грижа, че ученичките били на двора. Амаранта без малко да посее суматоха, защото една от монахините влезе в кухнята, когато тя подсоляваше супата, и единственото, което й дойде наум, бе да пита какво били ония шепи бял прах.
— Арсеник — каза Амаранта.
През нощта на своето идване учащите така се заплетоха в стремежа си да отидат донужника преди да легнат, че в един часа след полунощ още влизаха последните. Фернанда тогава закупи седемдесет и две цукала, но само успя да превърне нощното затруднение в утринно, защото още от разсъмване пред нужника имаше дълга редица момичета, всяко с цукалото си в ръка, чакащо ред да го измие. Макар неколцина да пострадаха от треска и на някои да се заразиха ухапванията от комари, по-голямата част показаха несломима съпротива срещу най-мъчителните препятствия и дори по време на най-голямата горещина тичаха из градината. Когато най-сетне си отидоха, цветята бяха изпотрошени, мебелите изпочупени и стените покрити с надписи и рисунки, но Фернанда им прости поразиите, облекчена от заминаването. Върна взетите на заем легла и табуретки и прибра седемдесет и двете цукала в стаята на Мелкиадес. Заключената стая, около която някога се въртеше духовният живот на къщата, оттогава стана известна като стаята с цукалата. За полковник Аурелиано Буендия това беше най-подходящото име, защото докато останалата част от семейството продължаваше да се учудва, че стаята на Мелкиадес е неприкосновена за праха и разрухата, той я виждаше превърната в бунище. Все пак не изглеждаше, че го интересува кой е правият, и ако узна за участта на стаята, то бе, защото Фернанда минаваше напред-назад и смущаваше работата му цял ден следобед, за да прибере пукалата.
Из ония дни Хосе-Аркадио Втори отново се появи в къщата. Отминаваше по пруста, без да поздрави никого, и се заключваше в работилницата да разговаря с полковника. Макар че не можеше да го види, Урсула обследваше потракването на надзирателските му ботуши и я изненадваше непреодолимото разстояние, което го делеше от семейството, включително от брата-близнак, с когото в детството разиграваше остроумни игри на обърквания и с когото нямаше вече никаква обща черта. Беше източен, тържествен и имаше замислен вид и тъга на сарацинец, и зловещ отблясък по лицето с цвят на есен. Той най-много приличаше на майка си, Санта София де ла Пиедад. Урсула се упрекваше заради склонността си да го забравя, когато говореше за семейството, но щом отново го усети в къщата и забеляза, че полковникът го приема в работилницата през работно време, отново проучи старите си спомени и потвърди вярването, че в някой миг от детството се е разменил с брата близнак, защото тъкмо той, а не другият, трябваше да се нарича Аурелиано. Никой не познаваше подробностите от неговия живот. По едно време се узна, че не живеел на определено място, че развъждал петли в дома на Пилар Тернера и че понякога оставал да преспива там, но почти винаги прекарвал нощта из стаите на френските матрони. Живееше наслука, без чувства, без стремежи, като някаква блуждаеща звезда из планетната система на Урсула.
По същество Хосе-Аркадио Втори не беше член на семейството, нито пък би могъл да бъде на някое друго още от далечната предутрин, когато полковник Херинелдо Маркес го заведе в казармата не да види разстрел, а да не забрави за цял живот тъжната и малко подигравателна усмивка на разстреляния. Онова не беше само най-старият му спомен, но и единственият от неговото детство. Другия — за един старец със старовремско елече и шапка с гарванова периферия, който разказваше чудеса пред ослепителен прозорец, той не успяваше да постави в никаква епоха. Беше някакъв неуверен спомен, изцяло лишен от поучения или носталгия, противно на спомена за разстреляния, който в действителност бе определил посоката на неговия живот, и със стареенето се завръщаше в паметта му все по-ясен, като че ли отминаването на времето полека-лека го бе приближило. Урсула се помъчи да използува Хосе-Аркадио Втори, за да накара полковник Аурелиано Буендия да напусне своето затворничество. „Придумай го да отиде на кино — казваше му тя. — Макар да не му харесват филмите, поне ще има възможност да подиша чист въздух.“ Но скоро си даде сметка, че той е толкова безчувствен за нейните молби, както би могъл да бъде полковникът, и че те бяха обковани от една и съща непроницаемост за чувствата. Макар че нито тя, нито някой друг никога не узна за какво говореха в дългите заключвания в работилницата, тя проумя, че двамата са единствените членове на семейството, които изглеждаха свързани от родство.