Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Но когато Урсула си даде сметка, че не бе й стигнало време да заздрави призванието на Хосе-Аркадио, остави се да бъде замаяна от смайването. Взе да допуска грешки, мъчейки се да види с очи неща, които предусетът й позволяваше да види с по-голяма яснота. Една заран изсипа върху главата на детето съдържанието на мастилницата, вярвайки, че е цветна вода. Причини толкова бъркотии с инатенето да се пъха във всичко, че се почувствува разстроена от повеи на лошо настроение и правеше усилия да отхвърли мрачините, които най-сетне я оплитаха като някаква паяжена нощница. Тъкмо тогава й хрумна, че нейната тромавост не е първата победа на грохналостта и тъмнината, а грешка на времето. Мислеше, че преди, когато господ не правеше с месеците и годините същите клопки, които правеха турците, отмервайки ярд памучен перикал, нещата бяха различни. Сега не само децата растяха по-бърже, но дори и чувствата се изменяха другояче. Едва що Ремедиос красивата се бе изкачила духом и тялом на небето, и вече незачитащата никого Фернанда мънкаше по ъглите, че била отнесла чаршафите. Едва що бяха изстинали телата на Аурелиановците в гробовете и вече Аурелиано Втори отново бе подпалил къщата, пълна с пияни, които свиреха на акордеона и се обливаха в шампанско, сякаш не бяха умрели християни, а кучета, и сякаш онази лудница, която бе струвала толкова главоболия и толкова карамелови животинки, е предопределена да се превърне в пагубно бунище. Припомняйки си тези неща, докато стягаше сандъка на Хосе-Аркадио, Урсула се питаше дали не е за предпочитане да легне най-подир в гроба и да хвърлят земя отгоре й и питаше господа, без страх, дали наистина той вярва, че хората са направени от желязо, за да понасят толкова мъки и изтезания; и с това питане и питане полека-лека подбутваше собственото си умопомрачение и чувствуваше неудържимо желание да се отпусне и разплямпа като другоземец и да си позволи накрая един миг бунтовност — толкова пъти копнения и толкова пъти отлагания миг да пъхне примирението си в миша дупка и най-подир да се изхрачи на всичко и да измъкне от сърцето си безкрайните купища мръсни думи, които бе трябвало да преглъща в продължение на цял век от съобразявания.
— Мамка му! — извика.
Амаранта, която започваше да пъха дрехите в сандъка, помисли, че я е убол някой скорпион.
— Къде го? — запита разтревожена.
— Кое?
— Онова животно! — поясни Амаранта.
Урсула тури пръст върху сърцето си.
— Ей тука — каза тя.
Един четвъртък, в два часа след пладне, Хосе-Аркадио замина за семинарията. Урсула винаги щеше да го възкресява в спомените си такъв, какъвто сито въобрази при раздялата, вял и трезвомислещ и без сълза да пророни, както тя го бе научила, задушаващ се от горещина в дрехата от зелено сукно с медни копчета и колосана пеперудка на яката. Остави трапезарията просмукана с острото ухание на цветна вода, която тя му сипваше върху главата, за да може да следва дирята му из къщата. Докато трая прощалният обед, семейството прикри нервността си с ликуващи изрази и приветствува с пресилено въодушевление остроумията на отец Антонио-Исабел, но когато отнесоха подплатения в кадифе сандък със сребърни ъгли, сякаш бяха изнесли ковчег от къщата. Единственият, който отказа да участвува в прощаването, бе полковник Аурелиано Буендия.
— Това е последната щуротия, която ни липсваше! — изсумтя той. — Един папа!
След три месеца Аурелиано Втори и Фернанда отведоха Меме в колежа и се върнаха с клавесин, който зае мястото на пианалота. По това време Амаранта започна да плете собствения си погребален покров. Банановата треска беше отшумяла. Старите жители на Макондо бяха притиснати от пришълците и с мъка се държаха за някогашните си оскъдни средства, но все пак бяха предоволни заради убеждението, че са оцелели от корабокрушение. В къщата все тъй посрещаха поканени на обед, но в действителност не се възстанови някогашното всекидневие, докато не си замина, след години, банановото дружество. Настъпиха обаче коренни промени в открайвремешното чувство за гостоприемство, защото тогава Фернанда налагаше своите закони. Урсула беше запратена в мрачините, а Амаранта унесена в изработването на покрова, и някогашната възпитаничка за царица имаше свобода да подбира сътрапезниците и да им налага скованите предписания, които й бяха внушили нейните родители. Строгостта й направи от къщата крепост на вкиснати обичаи в едно селище, сгърчено от простащината, с която другоземците пропиляваха лесните си богатства. За нея, без повече усуквания, почтените хора бяха ония, които нямаха нищо общо с банановото дружество. Дори Хосе-Аркадио, деверът й, бе жертва на нейната неравноправна ревност, защото в първоначалното объркване той отново продаде на търг великолепните си петли за бой и се хвана надзирател в банановото дружество.