Вълчето братство

По стената можеха да препускат един до друг два коня, но владетелите на Белдинук не бяха изпитвали нужда да поддържат гарнизон на крепостта Крискейвън през последните двеста години.

Когато рано следобед Габорн доближи стената, към портата Фейман, изпита донякъде радост, като видя тълпите белдинукски воини по бойниците и конете, препускащи по стената, и като чу призива на надутите бойни рогове. Прецени, че само тази порта се държи от хиляда войници.

Стената щеше да е здрава преграда срещу войските на Радж Атън, ако се опитаха да минат оттук.

Но когато заедно със сто рицари се приближи към стената, отново изпита онова смразяващо усещане, сякаш всички ги загърна тъмен облак.

Земята му нашепна за опасност.

Габорн даде знак на рицарите да спрат на двеста крачки от отворената порта и огледа стражите отпред. Мъжете бяха в униформите на Белдинук, с високи ръбести посребрени шлемове и тежки брони. Щитовете им бяха с герба с белия лебед на кафяво поле. Над портата някакъв капитан махна с ръка на Габорн да влиза.

Но нещо не беше наред. Портата Фейман зееше широко отворена и приканяща, както от стотици години. Беше широка четиридесет стъпки и стената се издаваше над нея, осеяна с десетки амбразури за стрелците.

Габорн мълчаливо предупреди своите Избрани в свитата за дебнещата ги засада. Около него задрънча метал, щом лордовете пуснаха забралата и занадигаха щитовете.

Принц Селинор, който яздеше до Ерин Конал, през два коня от Габорн, се озърташе нервно, учуден какво става.

— Кой ни се опълчва? — извика Габорн. Пътуването беше дълго и прахът бе задръстил гърлото му. Въпреки че се готвеше за бой, Габорн не беше взел нито един дар на глас. Сега вятърът духаше насреща му, връщаше думите му назад и той не беше сигурен дали мъжете по стените са го чули.

Те го гледаха отгоре настръхнали. Мнозина посегнаха към колчаните и отстъпиха зад бойниците.

— Кой смее да се опълчва на Земния крал? — извика кралица Херин и гласът й прогърмя до крепостната стена много по-добре от този на Габорн.

Изведнъж зад стената закънтяха копита. Конна редица се спусна отляво и отдясно и рицарите се изсипаха през отворената порта. Габорн виждаше само първия ред, но прецени, че са поне хиляда.

Начело яздеше самият крал Лоуикър. Беше с бяла коса, тясно лице и светлосиви очи, започнали да избледняват от старостта. Дългата му коса беше сплетена на плитки. Броня не носеше, сякаш с това искаше да покаже, че презира Габорн като воин и не вижда смисъл да я облича.

Беше намръщен от болките си.

— Махай се, Габорн Вал Ордън — извика крал Лоуикър. — Връщай се в Хиърдън, докато можеш! Не си добре дошъл на моята земя. Белдинук е затворен за теб.

— Вестоносецът ти ми каза друго преди два дни — извика Габорн. — Защо си станал толкова негостоприемен? Двамата с теб сме стари приятели.

Мъчеше се да говори спокойно, да запази приятелски тон, но кръвта му кипеше. Чувстваше се предаден. Лоуикър лъжливо беше предложил подкрепата си и го бе подканил да дойде бързо тук, за да се бие редом с него. А всъщност беше намислил да го съсекат като псе. Макар да се стараеше да остане спокоен, в сърцето си разбираше, че Лоуикър никога вече няма да е негов приятел.