Гай-джин

— Първо… първо има стар хубав английски обичай. Когато трябва да решим сериозен проблем, пием чай.

Хирага го изгледа озадачен. Тайърър позвъни и поръча чай на Чен, главния прислужник, той пък изгледа Хирага с подозрение, зад гърба си криеше грозен сатър.

Докато чакаха, Тайърър седна на стола си и със сериозен израз загледа през прозореца; отчаяно желаеше другият да му разкаже за Фуджико, но беше твърде възпитан, за да попита направо. „По дяволите тоя тип — мислеше си той, — трябва сам да си предложи услугите да ми разкаже всичко, знае, че се тревожа — защо ме кара да чакам. Ще го науча на английските нрави, да не избухва за щяло и нещяло, войниците са съвсем прави. Ще го направя джентълмен. Но как? При това и тоя Джейми, дето е дяволски умен.“

След обяда Тайърър бе отишъл в кабинета на Макфей, видя се принуден да пийне малко бренди и след минути, без да се усети, му разказа всичко.

— О, Филип, ти си великолепен — възкликна Макфей с искрен ентусиазъм. — Хлапето ще бъде същинска златна мина, ако му задаваш въпросите правилно. Каза ли откъде е?

— От Чошу. Мисля, че така каза.

— Искам да говоря с него — насаме.

— Ако говориш с него, другите сигурно ще разберат и тогава новината ще… ще плъзне навсякъде.

— Ако знам аз, знае и Норбърт, а се обзалагам, че и Бакуфу ще научат — те не са глупаци. Съжалявам, но тук няма тайни, колко пъти да ти напомням?

— Добре. Ще го попитам. Но при условие, че ще присъствам и аз, когато се срещнеш с него.

— Е, съвсем не е необходимо, Филип, имаш толкова работа. — Не ми се иска да ти губя времето.

— Да или не!

— Макфей въздъхна.

— Упорит човек си ти, Филип. Добре.

— Искам също да прочета последната глава, без да плащам, да речем, утре. Ще го уредиш с Нетълсмит.

Макфей рече остро:

— Ако ще плащам смайващата сума от осем долара, и ти ще участваш.

— Никаква среща тогава и ще информирам Сър Уилям. — Тайърър се усмихна, като си спомни киселото изражение на Макфей.

— Чай, госп’дар, много бърже, бърже — прекъсна мислите му прислужникът и го върна към Накама. Чен остави подноса, вече не носеше сатъра, но му беше подръка, вън до вратата.

Тайърър важно наля на себе си и на Накама, добави мляко и захар и сръбна от врялата, черна като мастило отвара с облекчение.

— Така е по-добре.

Хирага повтори действията му. Събра цялата си воля, за да не извика от горещината и да не изплюе най-отвратителната на вкус течност, която някога бе опитвал.

— Хубав е, нали? — попита Тайърър сияещ, щом довърши чашата си. — Още малко?

— Не, не, благодаря. Английски обичай, а?

— Английски и американски, не и френски. Французите — Тайърър сви рамене — нямат вкус.