Кръвно отмъщение

57.

Когато на сутринта се явих в прокуратурата, настроението ми беше доста разсеяно. Вече знаех за убийството на Соснов, Грязнов ме вдигна късно вечерта и ме закара на „Кутузов“, където живееше покойният депутат, за да се убедя лично, че нашата история има продължение. Гледах локвите кръв на светлината на фенерчета, разглеждах следите от куршуми по служебната кола и тежко въздишах. Още не се бяхме оправили с убийството на Чекалин и Тверитин, а сега това.

— Всички са сигурни, че пак е Бейби — каза Грязнов.

— Кои са тези всички?

— Нашите експерти от НТО, оперативните и Шура.

— Шура? — учудих се аз. — И тя ли е в течение?

— Това не е Бейби — тихо промълви Грязнов. — Опукал го е някой друг. Бейби никога не е използвал автомат.

Погледнах го унило.

— Няма ли свидетели?

— Откъде? — Той махна с ръка.

— Е, работете — казах аз и си тръгнах към къщи.

Да си призная, вече ми беше омръзнала цялата история около Бейби и направо бях щастлив, че списъкът е завършен и нашият неуловим убиец трябва да приключва епопеята си. Вече и дума не можеше да става да го хванем, Бейби беше просто забранена тема в прокуратурата. Мислех си, че при непосредственото ми участие се раждаше нов мит, който щеше да надживее нашето поколение. Жалко само, че „Народна воля“ оцеля заедно с всичките си генерални планове за бъдещето, но вече бяхме успели да разберем, че тази организация е от сериозен мащаб и съвместните ни усилия в това направление явно не бяха достатъчни.

Бяха ми се насъбрали немалко дела, които не бяха свързани нито с „Народна съвест“, нито с Бейби и безметежно се занимавах с тях, когато ми се обади дежурният и ме свърза с човек, който искаше да говори със следователя по делото на Бейби. Аз естествено се понамръщих, но не посмях да откажа разговора.