Тетрарх [bg]

— Те ме ненавиждат. Не им харесва, че с теб прекарваме дълго време заедно. Не искат нещата да се променят и не смятат, че една саката чужденка е достатъчно подходяща за теб.

— Достатъчно подходяща? Какво значи това?

Нима той наистина нямаше представа какво си мислят слугите му? Тиан го погледна в очите и разбра, че това действително е така. Гилаелит можеше да разчита непознатите като книга, но бе сляп, когато станеше въпрос за собствената му прислуга.

— Те мислят — бавно отвърна тя, защото се срамуваше дори от самото изричане, — че двамата с теб ще станем любовници. А може би мислят, че вече сме… Опасяват се, че се опитвам да се докопам до теб.

— Да се докопаш?

— И че после, когато стана господарка на Нириандиол, ще ги отпратя и назнача своя прислуга.

— Това е нелепо. Никога не съм имал любовница. Защо ми е изтрябвало да започвам сега?

Можеше да се изразиш по-мило, помисли си Тиан.

— Наистина ли знаеш толкова малко за човешката природа? Те никога не са те виждали с жена. Сега непрекъснато си с мен.

— Опасенията им са напразни — рязко каза той.

Тиан не бе очаквала друго, нито го бе искала. Но женствеността й за пореден път бе отхвърлена. В крайна сметка тя бе саката.

Занаятчията си пое дъх. Единственият начин да се защити бе да го обвърже към себе си колкото се може по-плътно. Не биваше той да взема страната на слугите си. Имаше вероятност таптерът да е достатъчно възстановен, за да може Гилаелит сам да довърши поправките му. А ако той все пак се осмелеше да използва амплимета, отпадаше и единствената причина да я държи край себе си. От тази мисъл я побиха ледени тръпки.

— Освен това те се страхуват.

— От какво?

— Че Витис или скрутаторът ще дойде и ще унищожи всичко, за да се добере до таптера. И мен.

— Не вярвам, че слугите ми биха ти навредили.

Тя отново си пое дъх.

— Преди две нощи чух Гъртис да обсъжда наградата с още неколцина от тях. Десет хиляди златни тела за мен и още толкова за таптера. От това възнаграждение щели да им се паднат по две хиляди на човек.

Това вече го сепна.

— Знаех за наградата, но… Може би съм очаквал прекалено много от тях. Трябва да помисля.

Гилаелит застана неподвижно, затворил очи.

На Тиан й идеше да му изкрещи, че времето за мислене отдавна е отминало. Но се овладя — той беше господарят тук.

— Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да се изкъпя и да си легна? Капнала съм.

Гилаелитовият ларинкс подскочи.

— Но аз съм мъж!

Умората й изчезна. Толкова често се бе чувствала неловко край мъже, че напълно бе забравила обратната възможност. Постъпката на Минис и скорошното й нараняване бяха сринали самочувствието й. Но изглежда Гилаелит най-напред я възприемаше като жена, а чак после като саката.