Тетрарх [bg]

— По-добре да вървим.

Тя потопи шепата си, оплиска го и се засмя. Върху лицето му изникна удивление, появило се сред чертите на маска. Последната се завърна незабавно — сто и петдесет години самоконтрол не можеха да бъдат отстранени с такава лекота. Гилаелит изглеждаше толкова строг, че тя трепна. Но след това реши, че отдолу се крие човек. Тя отново замахна. Този път загребаната вода плисна право върху носа му.

От ноздрите, косата и брадичката на Гилаелит се стичаха струйки. Той изглеждаше толкова нелепо, че Тиан прихна да се смее. В отговор върху косата й бе изсипана малко вода. Жената го атакува с две ръце, разплискала вода навсякъде. Следващото попадение на спътника й уцели лицето й, но разпукана се оказа неговата маска, защото тетрархът възкликна весело. Занаятчията се засмя високо и удвои усилията си. Докато при един особено енергичен замах не се изплъзна от ръката му и не се оказа потопена. Не й остана време да се паникьоса, защото Гилаелит я улови веднага и я издигна, прегърнал я боязливо.

— Добре ли си?

— Разбира се — весело отвърна тя.

— Късно е. По-добре да си вървим.

Моментът бе разрушен и тя съжаляваше, защото нещо между тях се беше променило. Бяха преполовили пътя до Нириандиол, когато Тиан забеляза кръжаща точица високо в небето. Естествено, това можеше да е орел, само че младата жена не смяташе така.

— Гилаелит! Какво според теб е това?

Той повдигна глава към небето, заслонил очи с длъгнести пръсти.

— Бих казал — бавно отвърна тетрархът, — че е лиринкс.

— Нас ли наблюдава?

— Така мисля.

— Защо му е на един лиринкс да наблюдава Нириандиол?

— Сярата е необходима за войната. За човечеството би представлявало проблем, ако снабдяването от моите източници секне.

— Мислиш, че се готвят да нападнат?

— Съмнявам се. Въпреки войната в Алмадин, вражеската територия е далеч. Дори и да завземат мястото, не биха могли да го задържат, защото скрутаторите имат могъща армия в Боргистри. Не, просто шпионират.

— Дали е възможно да бъда разпозната от такава височина? — неспокойно попита занаятчията. След калисинския кошмар тя живееше в постоянен страх от поредно отвличане.

— Лиринксите виждат по-зле на дневна светлина, но е най-добре да не рискуваме. — Той й подаде шал, който Тиан да увие около лицето си.

Магарето не спря да сумти и стене по време на цялото изкачване. Напуканата скала не спираше да се хлъзга под копитата му. Веднъж клетото животно залитна и щеше да падне, ако Гилаелит не му беше помогнал.

— Клетото създание — каза Тиан. — Чувствам се гузно да седя на гърба му и да не правя нищо, докато то се мъчи.

— Така то заработва прехраната си, както правим всички — отвърна тетрархът.

— Не и аз! — промърмори тя.

— Работи по-усилено. Овладей Изкуството си. Малко време ни остава.