Наследството на Карл Велики [bg]

Прекоси една осветена галерия и навлезе в друг площад. Напълно пуст с изключение на една самотна фигура, седнала на каменна скамейка. Мъжът носеше бял термозащитен комбинезон като нейния, но разкопчан отпред. Отдолу се виждаше само един вълнен пуловер. Очите му бяха хлътнали, със затворени клепачи, лицето бе видимо изпито. Скованият врат беше наклонен на една страна, тъмната коса докосваше пепеливобели уши. Стоманеносивата брада беше сплъстена, с преплетени в нея топчета лед, стиснатите устни бяха замръзнали в блажена усмивка. Ръцете кротко лежаха в скута.

Баща й.

Сърцето й заблъска в гърдите. Направи безуспешен опит да отмести очи от замръзналата фигура. Труповете трябва да бъдат погребвани, а не да седят по пейките.

— Да — изрече Кристел.

Вниманието на Доротея отново се насочи към непосредствената опасност. Не виждаше сестра си, но я чуваше съвсем ясно.

— Открих го преди известно време. Чакаше ни.

— Покажи се! — заповяда Доротея.

Отвърна й смях.

— Огледай го добре, Доротея. Свалил е ципа на дрехата си, за да умре, представяш ли си?

Не, такова нещо тя не можеше да си представи.

— За тази постъпка се изисква кураж — добави гласът на сестра й. — Ако се вярва на мама, той не е притежавал кураж. Ако се вярва на теб, е бил глупак. Но ти способна ли си на подобна постъпка, Доротея?

В дъното се виждаше друга висока порта, оградена от квадратни колони. Бронзовите й крила зееха отворени. Зад тях се виждаха каменни стъпала, полъхваше студ. Тя отново насочи вниманието си към мъртвеца.

— Това е нашият баща.

Рязко се завъртя. Кристел стоеше на седем-осем метра от нея с насочен пистолет.

Доротея замръзна на място и започна да вдига ръката с оръжието.

— Не, сестро — поклати глава Кристел. — Не смей да вдигаш пистолета.

Тя не помръдна.

— Намерихме го — добави сестра й. — Изпълнихме поръчението на мама.

— Но то не решава проблемите между нас.

— Абсолютно съм съгласна.

— Оказах се права във всичко, до последния детайл — добави Кристел. — А ти сбърка.

— Защо уби Хен и Вернер?

— Мама изпрати Хен да ме спре. Бедният, верен Улрих. А Вернер? По всяка вероятност си доволна, че вече го няма.

— Възнамеряваш да убиеш и Малоун, нали?

— Аз съм единствената, която ще излезе жива от тук. Последната оцеляла.

— Ти си побъркана!

— Погледни го, Доротея. Погледни скъпия ни баща. Бяхме десетгодишни, когато го видяхме за последен път.

Не искаше да гледа повече. Беше видяла достатъчно. Искаше да го запомни такъв, какъвто го познаваше.

— Ти се съмняваше в него — подхвърли Кристел.

— Ти също.