Шогун

— Ама че глупаво разхищение на човешки живот — промърмори Блакторн.

— Имайте търпение с нас, Анджин-сан.

— За какво да имам търпение? За още лъжи? Защо не ми се доверявате? Не съм ли заслужил? Защо ме излъгахте? Престорихте се на припаднала и това е бил сигналът! Нали така? Аз ви попитах, а вие ме излъгахте!

— Беше ми наредено… заповедта беше такава — за да ви предпазим от всякаква опасност. Разбира се, че ви имам доверие.

— Излъгахте ме — настоя той, съзнавайки, че не е прав, но вече нищо не го интересуваше. Тяхното възмутително незачитане на живота го отвращаваше и той мечтаеше за сън и спокойствие. Стомахът му копнееше за европейска храна, за алкохол, умираше от желание да се качи на собствения си кораб и да бъде обкръжен от себеподобни. — Вие сте животни — изрече той на английски, макар че знаеше колко не е прав, и се отдръпна настрана.

— Какво каза той, Марико-сан — попита другата жена, като едва сдържаше неприязънта си. Тя беше с половин глава по-висока от Марико, с по-едър кокал, квадратно лице и малки, остри зъби. Казваше се Усаги Фуджико, беше деветнадесетгодишна и се падаше племенница на Марико.

Марико и предаде разговора с англичанина.

— Какъв ужасен човек! Що за обноски! Отвратително! Как можете да понасяте присъствието му?

— Защото той спаси честта на господаря. Ако не беше неговото безстрашие, убедена съм, че Торанага-сама щеше да бъде пленен, както и всички ние.

Двете жени потрепериха при тази мисъл.

— Да ни пазят боговете от такъв позор. — Фуджико погледна към Блакторн, облегнат на парапета горе на палубата, вперил поглед в брега. Огледа го с изучаващ поглед. — Прилича на златокоса маймуна със сини очи — можеш да плашиш децата с него. Нали е страшен? — Фуджико потрепера отново, изхвърли го от мисълта си и пак се загледа към Бунтаро. — Завиждам на съпруга ви.

— Да — тъжно се съгласи Марико. — Жалко, че няма секундант да му помогне.

Според обичая втори самурай винаги помагаше на извършващия сепуку, като заставаше непосредствено зад коленичилия мъж, готов да го обезглави с един — единствен удар с меч, преди агонията му да стане непоносима и по този начин да се посрами във върховния миг на живота си. Малко мъже са в състояние да умрат непосрамени, ако нямат секунданти.

— Карма — обади се пак Фуджико.

— Да. Мъчно ми е за него. Най-много се боеше именно от това — да няма секундант.

— Ние имаме по-голям късмет от мъжете. — Жените самураи забиваха ножовете си в гърлата и затова нямаха нужда от помощ.

— Така е — съгласи се Марико.

Вятърът донесе до слуха им бойни викове и отвлече вниманието им. Отбраната на вълнолома отново бе пробита. Малка групичка от ронини се притече на помощ откъм север. Между тях имаше и конници. На атаката отново бе даден отпор, никой не молеше и не даваше пощада, нападателите бяха отблъснати и Торанага спечели още няколко ценни минути.