Името на розата [Il nome della rosa - bg]

�ие и когато сме имали всичко, всъщност не сме притежавали нищо, тъй като единственото наше богатство е съблюдаването на правилата, молитвата и труда. Но нашата работа, работата на нашия орден и в частност работата в този манастир, се изразява — нещо повече: това е нейната същност — в учението и съхраняването на знанието. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието като Божие дело е присъщо да бъде пълно и ясно определено още от самото начало чрез съвършенството на словото, което се изразява чрез себе си. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието, дело на човека, е присъщо това, че е било определено и допълнено през вековете от проповедите на пророците до тълкуванията на основоположниците на християнското учение. В знанието няма напредък, няма развитие във времето, а най-много едно непрекъснато, възвишено повторение. Историята на човечеството от сътворението крачи неумолимо чрез изкуплението към завръщането на тържествуващия Христос, който ще се появи увенчан с венец, за да съди живите и мъртвите, но божественото и човешкото знание не следва този ход; застинало като непоклатима скала, то ни позволява, когато се вслушваме смирено и внимателно в неговия глас, да следваме, да предсказваме този ход, но този ход не го накърнява. Аз съм този, който е, е рекъл богът на евреите. Аз съм пътят, истината и животът, е рекъл нашият Господ. Ето, знанието не е нищо освен смаяно тълкуване на тия две истини. Всичко, казано допълнително, е било изречено от пророците, от евангелистите, случените, основоположници на християнското учение, за да станат по-ясни тези две сентенции. Към това трябва да прибавим и някое тълкувание, дошло от езичниците, които не са ги познавали, и техните слова са били възприети от християнската традиция. Но към него няма какво повече да се прибавя. Трябва да мислим, да тълкуваме, да запазваме. Такава е, такава би трябвало да бъде задачата на нашия манастир с неговата прекрасна библиотека, и нищо повече. Казват, че някакъв източен халиф подпалил библиотеката на един прочут, славен и горделив град и докато хилядите томове изгаряли, той казал, че те можело и трябвало да изчезнат — защото или повтаряли вече казаното от Корана и следователно били излишни, или противоречали на тази свещена за неверниците книга, следователно били вредни. Но учените, положили основите на християнското учение, а заедно с тях и ние, не са разсъждавали така. Всичко, което може да допринесе за тълкуването и поясняването на Светото писание, трябва да бъде запазено, защото допринася за прославата на словото Господне; а всичко онова, което влиза в противоречие с него, не бива да бъде унищожено, защото само ако бъде запазено, то на свой ред може да бъде опровергано от този, който може да стори това и комуто това е възложено, по начин и тогава, когато нареди Господ. Такава е отговорността на нашия орден вовеки веков, такова е бремето, легнало над нашия манастир днес — да се гордеем с истините, които провъзгласяваме, да бъдем смирени и предпазливи, съхранявайки словата, противници на истината, без да позволяваме да бъдем заразени от тях. Тогава, братя мои, в какво може да се прояви греховната горделивост, която може да подведе един учен монах? В това да схване работата си не като съхраняване, а като търсене на вест, която още не е направена достояние на човеците, като че ли последната вест изобщо не е била изречена от последния ангел, който говори в последната книга на Светото писание: „И аз свидетелствам всекиму, който слуша пророчествените думи на тая книга: ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразите, за които е писано в тая книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и от Светия град и от написаното в тая книга.“ И така… клети братя, не мислите ли, че тези слова имат предвид не друго, а последните събития, станали между тези стени, и че случилото се между тези стени е отражение не на друго, а на века, в който живеем, устремил се със слово и дела — в градовете и замъците, в гордите университети и катедралите — към изследвания, за да бъдат открити нови пояснения към словото на истината, изопачавайки същността на тази и без това притежаваща всички нужни пояснения истина, нуждаеща се само от смела защита, а не от богохулно допълване? Ето каква е гордостта, която се е таила и продължава да се таи сред тези стени; и аз казвам на този, който се стремеше и продължава да се стреми да счупи печатите на книгите, които не му се полагат, че Бог пожела да накаже именно тази гордост и ще продължава да я наказва, ако тя не изчезне и не се смири, защото ние сме крехки люде и поради това за Господа не е трудно — винаги и всякога — да намери с какво да си отмъсти.