Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Ясно ли ти е, че рискуваш живота си? — прекъсна го Убертино.

— И така да е — отвърна Микеле, — по-добре това, отколкото да излагам на опасност душата си.

Той изложи живота си на сериозна опасност, а ако Йоан наистина имаше право (нещо, в което и до ден днешен се съмнявам), погуби и душата си. Както днес е известно на всички, седмица след случката, която описвам сега, Микеле отиде при папата. Противи му се цели четири месеца, докато през април следващата година Йоан свика един концисторий, на който го нарече луд, безочлив, твърдоглав, тиранин, подпалвач на ерес, змия, която църквата държи в скута си. Може би, ако изходим от отношението му към тия неща, Йоан е бил прав, защото през споменатите четири месеца Микеле се сприятели с приятеля на моя учител, другия Уилям — Уилям Окам, и започна да споделя неговите разбирания — не много по-различни, а може би още по-крайни от схващанията, споделяни от моя учител и от Марсилий, които Уилям бе изложил онази сутрин. Животът на тези дисиденти в Авиньон бе станал много труден, та в края на май Микеле, Уилям Окам, Бонаграций, Франческо д’Асколи и Хенрих Талхайм побягнаха; хората на папата ги преследваха в Ница, Тулон, Марсилия и Егю Морт; там ги настигна кардинал Пиер д’Арабле, който напразно се опитваше да ги убеди да се върнат, но не съумя да надвие тяхното упорство, омразата им към папата, страховете им. През юни те стигнаха в Пиза, посрещнати триумфално от привържениците на императора; през следващите месеци Микеле възнамеряваше да разобличи публично Йоан. Но бе вече късно. Позициите на императора отслабваха, в Авиньон Йоан кроеше планове да постави нов ръководител на миноритите и накрая успя. Микеле щеше да постъпи по-добре, ако тогава не бе решил да отиде при папата — щеше да може да ръководи отблизо съпротивата на миноритите, нямаше да изпадне в продължение на толкова време в ръцете на своя враг и да отслаби своите позиции… А може би така бе решило провидението Божие — и днес не мога да кажа кой от всички тия хора е бил прав; след толкова години и пламът на страстите стихва, а заедно с него изчезва и онова, което сме смятали, че е светлина на истината. Кой от нас днес може да отсъди на чия страна — дали на Хектор, или на Ахил, на Агамемнон или Приам — е било правото, когато са се сражавали заради красотата на една жена, която сега е станала на прах и пепел?