Другата Болейн

Пътят продължаваше надолу към реката. По брега растеше тръстика. Ято гъски внезапно закряка тревожно и от тръстиката излетя дългокрака чапла с приведени надолу гърди, запляска с огромните си криле и кацна пак малко по-надолу по течението на реката. Полята бяха оградени с ниски живи плетове и глог, а по крайбрежието на реката поляните жълтееха, според мен вследствие на прекомерно солените води. В онази си част, която беше по-близо до пътя, растителността беше зеленикава, макар и повехнала от зимата, и аз си помислих, че през лятото Уилям може да вземе доста трева от тях.

От другата страна на пътя земята беше по-висока и разорана. Вода искреше във всяка бразда, това винаги щеше да си остане мочурлива земя. По на север видях полета, засадени с ябълкови дръвчета. Имаше едно голямо и старо, самотно ябълково дърво, наведено над пътя с клони, натежали надолу. Кората му беше сребристосива, а с възрастта клоните бяха израснали дебели. Един храст зелен имел беше избуял в гъст клонак и аз импулсивно пришпорих коня си, отидох до него и откъснах едно клонче, така че аз държах в ръка този езически символ, когато отбих от пътя и завих по пътечката към фермата му.

Беше малка ферма, все едно нарисувана от дете. Къщата беше продълговата и ниска, с четири прозореца на втория етаж, още два и врата на първия. Вратата беше като на конюшня, отваряше се отгоре и отдолу. Предположих, че в не чак толкова далечното минало, фермерското семейство и животните са спели заедно вътре. От едната страна на къщата имаше хубава, чиста конюшня с двор, настлан с камъни, а до нея едно ограждение с пет-шест крави. Един кон подаваше глава от оградата и аз разпознах ловния кон на Уилям Стафорд, който беше препускал до моя по пясъчните плажове на Кале. Конят изцвили, когато ни видя, а моята кобила му отговори, сякаш тя също помнеше онези слънчеви късни есенни дни.

При този шум входната врата се отвори, един мъж излезе от тъмната вътрешност на къщата, застана с ръце на хълбоците и се загледа в мен докато идвах по пътя. Той не помръдна, нито заговори, докато приближавах към портата на двора. Аз слязох от седлото без чужда помощ, и отворих вратата, без той да ме поздрави. Преметнах юздите от едната страна на портата и както бях с имела в ръка, тръгнах към него.

След цялото това дълго пътуване, се оказа, че нямам какво да му кажа. Цялата ми решителност и целеустременост се изпариха, щом го видях.

— Уилям — това беше всичко, което успях да промълвя, и протегнах клончето с белите пъпчици, все едно това беше някакъв дар.

— Какво? — каза той неотзивчиво. Все още не се приближаваше и на крачка към мен.

Аз свалих шапчицата си и разтърсих коси. Изведнъж осъзнах, че той не ме беше виждал по друг начин освен къпана и парфюмирана. И ето, сега стоях пред него, облечена в рокля, която не бях сваляла от гърба си три дни, нахапана от бълхи, мръсна, прашна, вмирисана на коне, запотена, и безнадеждно, безпомощно объркана.