Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
— Да идем в кръчмата — реших аз.
Оказа се, че там е по-хубаво, отколкото изглеждаше. Кръчмата печелеше от пътниците, които отиваха към Тилбъри или се връщаха оттам, и тук пътниците от столицата често решаваха да хвърлят котва, вместо да чакат попътен вятър, който да отведе баржите им в Лондон. Предложиха ми легло със завеси в стая, която да деля с някого другиго, а на Джими — сламеник в кухнята. Заклаха и сготвиха едно пиле за вечеря, което поднесоха с пшеничен хляб и чаша вино. Успях дори да се измия в леген с хладка вода, така че поне лицето ми да бъде чисто, независимо от мръсотията по косите ми. Спях облечена и скрих ботушите си за езда под възглавницата, от страх да не ми ги откраднат. На сутринта имах неприятното усещане, че мириша и забелязах ухапвания от бълхи по корема си, под корсажа, които сърбяха все по-силно през деня.
На сутринта трябваше да пусна Джими да си ходи. Той беше обещал да ме изпроводи само до Тилбъри и за само момче пътят на връщане беше тежък. Ала той не се страхуваше ни най-малко. Скочи от пънчето за катерене на приведения гръб на крантата си и прие жълтицата, която му дадох, както и парче хляб и сирене за из път. Ние яздихме заедно, докато пътищата ни не се разделиха, той ми показа пътя към Саутенд, а сам тръгна на назад, на запад, в посока към Лондон.
Яздех сама през безлюдни земи. Полето беше равно и пусто. Помислих си, че обработването на тази земя трябва да е нещо съвсем различно от работата по плодородните почви в Кент. Яздех бързо и добре се оглеждах. Опасявах се, че по глухите пътища край мочурищата може да има крадци. Всъщност, самата пустота на провинцията ми беше съюзник. Нямаше крадци, тъй като нямаше и пътници, от които да се краде. От ранните часове на утрото до обяд видях само едно момче, което отпъждаше гаргите от едно наскоро засадено зеленчуково поле, а в далечината някакъв орач пореше калната почва в края на едно от тресавищата, сподирен от чайките.
Придвижването беше бавно, пътят минаваше през мочурища, ставаше воднист и кален. Вятърът се носеше откъм реката и донасяше мирис на сол. Минах край няколко селца, в които имаше само къщи, чиито стени и покриви бяха от кал. Няколко деца, чиито лица също имаха цвета на калта, започнаха да ме гледат втренчено, а когато минавах покрай тях, те се затичаха подире ми с викове. Започваше да се здрачава, когато стигнах до Саутенд и се заоглеждах за място, където да прекарам нощта.
Имаше няколко къщи, една малка църква, а до нея бе домът на свещеника. Почуках на вратата, икономката ми отвори и се развика възмутено. Все пак понеже бях пътничка, тя ме въведе в една малка стаичка до кухнята, макар и с нежелание. Помислих си, че ако бях Болейн и Хауърд, щях да я нахокам, но сега бях само една беднячка с няколко монети в кесията си, но за сметка на това с неизчерпаема решителност.
— Благодаря — казах аз, сякаш мястото, което ми предлагаха, ставаше за нещо. — Може ли малко вода да се измия, както и нещо за ядене?
Подрънкването на кесията ми промени намеренията й да ми откаже; тя се съгласи, отиде да ми донесе вода и купичка с чорба от месо, която имаше вкус на престояла с дни. Аз бях твърде гладна, за да обръщам внимание, и твърде изморена, за да споря. Изядох я и обрах остатъците с парче хляб, след което се свлякох на сламеника и спах до сутринта.
Призори тя беше вече станала, метеше пода и приготвяше закуска на господаря си. Взех от нея една кърпа, и отидох в двора да измия лицето и ръцете си. Измих и краката си в едно корито, а наоколо ми се скупчиха кокошки и започнаха да кудкудякат. Много ми се искаше да се съблека изцяло, да се измия и да се преоблека в чисти дрехи, но със същия успех можех да си мечтая и за носилка със слуги, които да ме носят през останалите няколко мили. Ако ме обичаше, нямаше да има нищо против малко мръсотия. А ако не ме обичаше, тогава мръсотията нямаше да има значение, в сравнение с мъката ми.
Хазяйката на дома прояви любопитство по време на закуската и ме попита накъде яздех и защо бях сама. Беше видяла и коня, и дрехите ми, и знаеше, че и двете струват много. Аз не отвърнах, а пъхнах комат хляб в джоба си, и излязох навън да оседлая коня си. Когато се качих и бях готова да тръгвам, я извиках в двора.
— Бихте ли ми казали пътя за Рочфорд?
— Излизате от портата, после завивате наляво по пътя — каза тя. — Продължавате да яздите на изток. Трябва да стигнете за час. При кого отивате? Болейн са постоянно в кралския двор.
Аз смотолевих нещо в отговор. Не исках тя да знае, че аз, една Болейн, бях изминала толкова дълъг път заради мъж, който дори не ме беше канил. Колкото повече наближавах дома му, толкова повече започвах да се страхувам, и нямах нужда от други свидетели на моето дръзновение. Подкарах коня си, излязох от двора, завих наляво, както ми беше казала, а след това напред към изгряващото слънце.