Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
— Прекрасна идея! — кимна тя облекчено и настроението й отново се върна.
— Трябва обаче да те предупредя, че не ме бива много по вътрешното обзавеждане…
— Мен също — отговори тя и го погледна крадешком.
Той също я гледаше и двамата побързаха да отвърнат погледи, крайно притеснени. Всичко, което искаха да знаят, беше в тези разменени погледи. И то гласеше: „Искам да правя секс с теб, веднага! И се надявам, че ти също го желаеш!“ Не й се беше случвало да преживее подобна размяна на погледи години наред — откакто все още не беше омъжена, което ще рече, преди повече от дванадесет години. Странно как всичко се връщаше отново — пресъхването на устните, топката в стомаха, омекналите колене… Страхът и възбудата от перспективата да попаднеш в непозната територия… Ново тяло, нов пенис, както и надеждата, че актът няма да се превърне в разочарование…
Направи гримаса.
— Нещо не е наред ли? — попита Селдън.
— О, не! — побърза да го успокои тя. — Всичко си е наред!
— Да не би да се притесняваш за децата си?
Боже, това изкачване с асансьора нямаше край! Беше забравила старите асансьори.
— За тях винаги се притеснявам — отвърна тя. — Но знам, че са добре. Шейн ще ги доведе чак в пет следобед.
Ето че го бе направила! Практически го бе уведомила, че разполага с още четири часа, за да му се отдаде.
— Какво прави Шейн с тях по цял ден? — попита Селдън.
— Води ги до конюшните — голямата ми дъщеря си има пони… Понякога ги води в парка или на рожден ден на някое хлапе.
— И може да се грижи съвсем сам за тях? — възкликна удивено Селдън.
Уенди кимна и отбеляза:
— Като човек е голям гадняр, но като баща е ненадминат. За съжаление!
Вратите на асансьора най-сетне се отвориха и двамата излязоха в голямо фоайе със стъклена стена, изградена от зелени блокчета. На пода имаше бежов ориенталски килим.
— Много е приятно — заяви предпазливо Уенди.
— Още не си видяла нищо — каза той и бутна една врата, скрита в стената, зад която се откри огромно празно пространство. Таванът на Селдън беше доста по-голям от нейния, но иначе не я беше излъгал — не го биваше много по вътрешното обзавеждане. В средата на голямата стая имаше дълга дървена маса с осем стола. До остъклената стена се виждаше самотен диван, пред който бе поставена стъклена масичка за кафе. И това бе всичко. Уенди не знаеше какво да каже.
— Доста е…
— Самотно, нали? — отбеляза Селдън, като се запъти към кухнята. — Непрекъснато си казвам, че трябва да си купя някои мебели или най-малкото да си наема вътрешен дизайнер. Но нали знаеш как става? Непрекъснато си зает с нещо по-важно и все отлагаш и без да се усетиш, са минали две години!
— А легло имаш ли? — попита Уенди.
— Виж легло имам. Както и широкоекранен телевизор. Всичко е в спалнята. Гледам всичките си програми в леглото.
Тя го последва в кухнята. Стъпките й отекваха по голия дървен под. Никога не си беше представяла, че Селдън Роуз — агресивният, преуспяващ директор от развлекателния бизнес — живее по този начин. Но човек никога не може да бъде сигурен, че познава някого, докато не го опознае наистина. Вероятно сега той смята, че е поел огромен риск, като й показва апартамента си. И сигурно й вярва достатъчно, че няма още утре да започне да разнася клюки из целия „Сплач-Върнър“ за необзаведения му апартамент. Представи си го как лежи в леглото си съвсем сам, облечен само по халат, стиснал дистанционното в ръка, и гледа новите кадри от своите ежедневни телевизионни програми. В тази мисъл имаше нещо много тъжно и мило. Но странното е, че тя го разбираше перфектно.
— Тук имам една бутилка шампанско — подвикна той, докато отваряше вратата на хладилника. — „Кристал“. Виктор ми го подари миналата година.