Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
— Майната му! — изкрещя Лин. Пръстите й трепереха, но все пак успя да избере номера на домашния си телефон.
Когато чу гласа на Уиърд, Лин проплака:
— Том, той взе Давина! Онова копеле отвлече дъщеря ми!
— Какво?! Кой я е взел?
— Не знам. Сигурно е Макфадън. Открадна бебето ми!
Сълзите най-после рукнаха по бузите й и гласът й секна.
— Къде си?
— При бензиностанцията край Холбийт. Спрях да заредя. Излязох само за минута… — Лин се задави, изхлипа и изпусна телефона. Падна на колене пред един щанд с бонбони, притисна ръце към главата си и зарида. Не знаеше колко дълго е плакала, когато чу мек, спокоен женски глас. Вдигна очи и погледна непознатата, която й говореше.
— Аз съм Кати Макинтайър, инспектор от криминалната полиция — каза жената. — Можете ли да ми кажете какво точно се е случило?
— Той се казва Греъм Макфадън. Живее в Сейнт Монанс — каза Лин. — Открадна бебето ми!
— Познавате ли го лично? — попита инспектор Макинтайър.
— Не, не го познавам, но знам, че преследва съпруга ми. Въобразил си е, че Алекс е убил майка му. Разбира се, няма нищо подобно — той е луд. Вече успя да убие двама души. Моля ви, не му позволявайте да убие детето ми! — думите й се сипеха една през друга, като че ли тя самата полудяваше. Опита се да си поеме дъх и изхълца. — Знам, че това ви звучи налудничаво, но аз не съм луда. Трябва да се свържете с Джеймс Лоусън, заместник-началника на полицията. Той знае всичко за случая.
Инспектор Макинтайър я гледаше със съмнение. Съзнаваше, че тази история надхвърля кръга на възможностите й. Досега беше успяла само да се обади по радиостанцията и да предупреди всички пеши и моторизирани патрули да търсят сребрист голф с тъмнокос мъж на волана. Може би, ако успееше да се свърже със заместник-началника на полицията, би помогнала и на себе си по пътя към успеха.
— Оставете това на мен — каза тя и излезе пред бензиностанцията, за да обмисли по-нататъшните си действия.
Уиърд седеше в кухнята, измъчван от съзнанието за собственото си бездействие. Молитвите бяха много хубаво нещо, но човек би трябвало да постигне далеч по-високо ниво на вътрешно спокойствие, за да съумее да се моли истински. Въображението му работеше на пълни обороти и го тормозеше с представи за собствените му деца, попаднали, в ръцете на някакъв престъпник. Съзнаваше, че на мястото на Лин и той нямаше да бъде в състояние да разсъждава разумно. Затова се опитваше да измисли по какъв начин би могъл да помогне. Беше се опитал да се свърже с Алекс, но мобилният му телефон не отговаряше, а във фирмата отричаха да са го виждали тази сутрин, не им се бил обаждал и по телефона. Така че и Алекс беше в списъка на изчезналите. Но Уиърд не беше кой знае колко изненадан; от сутринта подозираше, че Алекс е замислил нещо.
Посегна към телефонната слушалка и се присви — дори такова незначително движение му причиняваше болка. Обади се на справки и поиска телефона на централата на полицията. Трябваше да пусне в ход цялата убедителност, на която беше способен, за да се добере до секретарката на Лоусън.
— Наистина се налага да разговарям спешно с господин Лоусън. Става дума за отвличане на дете, и аз разполагам с изключително ценна информация — каза той на жената, чиято непреклонност явно беше равна на неговата убедителност.
— Господин Лоусън има среща — каза тя. — Ако ми кажете името и телефона си, ще го помоля да се свърже с вас при първа възможност.
— Вие като че ли не разбирате какво ви говоря! Става дума за живота на бебе! Ако нещо се случи с него, ви обещавам само след час да уведомя пресата и телевизията, че това се дължи на неадекватната ви реакция. Ако не ме свържете незабавно с Лоусън, вие ще понесете цялата вина.
— Не е необходимо да разговаряте с такъв тон, сър — отвърна хладно жената. — Мога ли да му предам кой се обажда?
— Преподобният Том Маккий. Лоусън няма да откаже да разговаря с мен, можете да сте сигурна.
— Не затваряйте, моля.
Уиърд кипеше вътрешно, докато слушаше някакъв бравурен откъс от симфоничен концерт. Чакането му се стори безкрайно, но най-сетне един добре познат от години глас отекна в слушалката.
— Дано този път да се обаждате за нещо смислено, Маккий. Наложи ми се да прекъсна среща с началника на полицията.
— Греъм Макфадън е отвлякъл детето на Алекс Гилби. Не мога да повярвам, че заседавате в такъв момент — отвърна рязко Уиърд.