Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
И веднага всичко загуби смисъл.
Този диск ми попадна пред очите съвсем случайно. Търсех по обширните рафтове конкретен филм — американска комедия, озаглавена „Истината за котките и кучетата“, и изведнъж се натъкнах на познато лице. От обложката на един от дисковете ме гледаше… Олег Личко. Отначало дори се стъписах, но кошмарът веднага изчезна. Разбира се, това не беше Личко. Беше Юл Бринър. Повъртях в ръцете си диска, прочетох заглавието на филма и анотацията. „Анастасия“. Историята на една жена, която се бе представяла за оцелялата дъщеря на Николай Втори. В ролите — Юл Бринър и Ингрид Бергман. Виж ти, а аз дори не бях чувал за такъв филм, впрочем нищо чудно, той е бил създаден в средата на петдесетте години, когато мен дори ме е нямало на този свят. А Юл Бринър е играел в него руски генерал…
Помислих малко и реших да направя подарък на Мая Виталевна Истомина, щом тя на младини толкова е обичала този актьор. Купих диска, а на другия ден се обадих на Истомина по телефона. И без това щях да работя из района, защо да не прескоча за чаша чай.
— Страшно съм ви благодарна, Игор — горещо ми поблагодари писателката, притискайки диска до гърдите си. — Отдавна исках да видя този филм, но нямах възможност. Там сигурно има прекрасна музика, спомням си, че когато бях малко момиче, на танцови вечеринки въртяха песента „Анастасия“ — толкова тъжна, нежна, а после научих, че тази мелодия е била използвана във филм със същото заглавие. И Бринър ми е любимец. Благодаря! — Мая Виталевна погледна часовника си. — След двайсет минути трябва да дойде моя студентка, но ще успея да ви почерпя с чай. Нали не бързате?
Всъщност бях на работа, но двайсет минути за лека закуска при нас са нещо свято. Седнахме в хола и Истомина ме заразпитва за Ситников. Вячеслав Антонович бе починал преди месец в болницата, следствието по делото за покушението срещу него благополучно бе приключило, Олеся Подрезкова очакваше да я призоват пред съда. Поради липса на показания от потърпевшия, Шурик Вилков трябваше да се задоволи с историята за непредпазливото боравене с оръжие. Подрезкова призна, че е наклеветила свекъра си, като го е обвинила в опит за изнасилване, защото смятала, че необходимата самоотбрана ще смекчи вината й. Следователят смъмри младата жена, предприе редица отчаяни опити да я накара да каже истината, но Олеся беше твърда като камък, нито на йота не отстъпи от версията си и Вилков бе принуден да спре до тук. Така и не научихме защо е стреляла в Ситников.
Истомина ме засипа с въпроси и когато на вратата се позвъни, недоволно се намръщи:
— Е, точно на най-интересното място… Игор, не си тръгвайте, искам да чуя всичко до края.
— Да, но вашата студентка?…
— Нищо, ще почака.
Чух как тя отвори вратата и каза:
— Алочка, в момента съм заета, изчакай ме в кабинета. Ще се освободя след петнайсетина минути.
Мая Виталевна се върна и с детинско нетърпение поиска да продължа. Но отново ни прекъсна позвъняване, този път телефонно. Тя се извини, вдигна слушалката и излезе да говори в кухнята. Разговорът явно се проточваше, време ми беше да тръгвам и аз излязох в антрето. От кухнята се чуваше гласът на Истомина, сърдит и напорист, явно се бе сблъскала с някакъв сериозен проблем. Понечих да открехна вратата и да надникна, да се сбогувам с жест и да си тръгна, но тогава чух и други гласове. Откъм кабинета. Единият глас беше женски, другият — мъжки, и принадлежеше явно на Георгий Степанович, на вуйчо Жора. Любопитството, казват, не било порок… Ослушах се.
— Аз пък ти казвам: вземай. Вземай и публикувай. Веднага ще се прославиш. Слушай какво ти казвам, цял живот съм бил редактор, знаеш ли какво списание съм ръководил!
— Но как така, Георгий Степанович… Та това не е мое, Мая Виталевна го е писала. Как е възможно?
— Как било възможно, та как било възможно… Казвам ти: възможно е! Всички правят така. Всички крадат, без изключение. Страната окрадоха. И в нея живеят само крадци. Мислиш, че Маечка не е крадла ли? Първа крадла си е и тя! Чел съм това, което пишеш, Маечка ми го е показвала. С тези неща няма да пробиеш, сега е пълно с такива, всички рафтове са претъпкани с книги като тая. Сега е нужна литература на духовното търсене. Тоест засега не е нужна на читателите, но за хората, които разбират, които вземат решения — това е, което им трябва. Ето, през лятото ще обявят поредния конкурс „Дебют“ — за автори под двайсет и пет години, там дори има такава номинация: литература на духовното търсене. Представиш ли този ръкопис за конкурса — първата награда ти е гарантирана. А заедно с наградата — и договор за издаване.