Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
За миг двамата застанаха, вперили погледи един в друг, неговият сив и твърд като гранит, нейният изумруденозелен и трескав. На устните й имаше леко предизвикателна усмивка. След това кимна, подаде оръжието си на един от хората на Хар Цион, избърса с ръкав окървавения си нос и отстъпи настрана.
— Да бяхте се забавили още малко.
Беше толкова неочаквано, че на Халифа му отне секунди да осъзнае какво става. Но когато проумя, челюстта му провисна от шока. Легналият на пода Бен Рои, който кривеше глава под неестествен ъгъл, за да види през рамото си какво става, явно също не разбра моментално случващото се. Погледът му се стрелкаше насам и натам и лицето му премина през цяла галерия от изражения, преди да се спре на гримаса от ужасено неверие.
— О, Боже — прошепна, като притисна чело към студения каменен под. — О, Боже, моля те, не!
За момент никой не помръдна и всичко застина като на стопкадър; след това много бавно Бен Рои се надигна на колене, изправи се зашеметен, като боксьор, надигащ се от ринга след нокдаун. Лейла отстъпи и застана до израелците, погледът й за миг отскочи към Халифа, а по страните й изби лека червенина — от срам или от някаква съвсем друга емоция, на египтянина не му беше ясно. Бен Рои сякаш вече изобщо не я забелязваше, вперил поглед само в Хар Цион.
— Палестинците просто не са чак толкова умни — измърмори, със свито от едва потискана ярост гърло. — Начинът, по който оперира „Братството“, е прекалено усъвършенстван за ренегатската палестинска общност. Движещата сила трябва да е външна.
Халифа все още не проумяваше напълно какво става.
— Нищо не разбирам — промълви и погледна първо Бен Рои, след това Лейла, после Хар Цион и пак Бен Рои. От лицето на последния се беше изцедила и последната капка кръв, кожата му беше прозрачна и мръснобяла като изцапан алабастър.
— Нали ти казах, Халифа. Тя работи за Ал Мулатам. Вербува убийците му, пише измислени статии за него, точно както ти казах. Пропуснал съм само едно нещо. — Бен Рои стисна юмруци, без да сваля поглед от Хар Цион. — Оказва се, че Ал Мулатам е убивал собствените си сънародници.
На египтянина отново му бяха нужни секунди, за да осмисли казаното.
— Да нямаш предвид?…
Бен Рои трепереше неудържимо.
— Той е Ал Мулатам. Той е човекът, който им заповядва. Араби атентатори. Израелец господар. Избива собствените си хора. Собствените синора!
Халифа го погледна ужасен и пещерата сякаш се стовари отгоре му. Настъпи мигновено мълчание, след което с ужасяващ животински вой на омраза и ярост Бен Рои се хвърли напред. Беше силен мъж, но му тежаха килограмите, беше изтощен и срещу него имаше професионалисти. Преди изобщо да доближи целта си, двама от хората на Хар Цион пристъпиха напред и с хладнокръвна, почти хореографска точност го спряха — единият го удари с приклада на узито в стомаха и го преви надве, другият мина зад гърба му, изви ръцете му и го изправи насила. Халифа се напрегна и стисна юмруци, но с притиснатото до ухото му дуло не можеше да направи нищо. Лейла беше забила поглед в земята и червенината по лицето и врата й стана още по-гъста.
— Защо? — задави се Бен Рои в хватката на сънародника си. — В името Господне, защо?
Хар Цион размърда рамене в опит да облекчи болезнено стегната си кожа, която започваше да го сърби все по-силно под якето.
— За да спася народа си — отвърна. За разлика от гласа на Бен Рои, неговият беше хладен, отмерен и безизразен.
— Като го избиваш ли?
— Като му докажа веднъж и завинаги, че никога не може да има мир с арабите. Че целта им е и винаги е била да ни унищожат, че за да оцелеем, нямаме друг избор, освен да ги изличим напълно.
Бен Рои се опита да се изтръгне от хватката, не успя и плю в неговата посока.
— Ти я уби! Ти я уби, мръсно животно такова!
Хар Цион отново разкърши рамене. Лицето му не изразяваше нищо.
— Ако съществуваше друг път, с удоволствие щях да поема по него. Но няма друг път. Нашият народ трябва да види арабите в истинския им образ.
— „Хамас“ не ти ли стигат за тая работа? — изкрещя Бен Рои. — Ами „Ислямски джихад“?
— За съжаление, не.
— За съжаление?
— Да, за съжаление — Интонацията на Хар Цион изведнъж се втвърди и в погледа му проблесна първият признак на някаква емоция. — За съжаление, защото колкото и евреи да избиват арабите, ние все се опитваме да се самозаблуждаваме, че ако преговаряме, ако отстъпим малко, всичко ще е наред и всичко ще се оправи, че ще ни оставят да отглеждаме децата си в мир и безопасност.