Последната тайна на Дома Господен

Естествено, беше я виждал и преди — на снимките от сейфа на Дитер Хот. Но те бяха черно-бели и изобщо не бяха запечатали пълното, спиращо дъха великолепие на шедьовъра, който гледаше сега. Беше висок почти колкото човешки ръст, постаментът му представляваше два осмоъгълника един върху друг, от центъра като от някаква изкусно украсена саксия се издигаше вертикално стъбло, с шест извити нагоре рамена, три от лявата страна и три от дясната, подредени едно над друго, увенчани, както и стволът, с кандила във формата на малки цимбали. Такава беше основната форма на светилника. Но имаше и нещо повече, много повече. Раменете бяха украсени по най-изящен начин с цветни пъпки, с луковички и чашки на бадемови цветове, покрай основата бяха изковани великолепни релефни плодове, листа, гроздове и цветя, толкова правдоподобни, че направо можеше да доловиш аромата им. Златото имаше тъмен, почти червен оттенък; в симетрията имаше толкова съвършен баланс, толкова плавно и непринудено равновесие, сякаш Менората не бе изработена от метал, а беше нещо живо, нещо, което растеше, дишаше и в което бликаха жизнени сокове. Изтощен до краен предел, умиращ от болка, вероятно само с няколко минути живот пред себе си, Халифа въпреки това бе обзет от благоговение и само поклащаше глава пред неземната красота на светилника. Реакцията на израелците беше още по-бурна. Бен Рои не спираше да повтаря: „Ой вей“; каменната физиономия на Хар Цион омекна до почти детински захлас.

— Рече Бог да бъде светлина — прошепна той. — И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо.

Само един човек не изглеждаше трогнат от предмета и това беше Лейла. Тя стоеше малко встрани от всички останали, барикадирала се вътре в себе си, без да показва каквато и да била емоция, ако не се брояха едва забележимите петна, които все още червенееха на бузите й, начинът, по който неволно свиваше и разпускаше юмруци. За един кратък миг погледът й се спря върху Халифа, но веднага се извърна, защото не можа да издържи на неговия.

Изминаха минути, всички продължаваха да се взират в Менората, чиято красота, вместо да избледнее, задето вече беше позната, всъщност нарастваше, докато пълното великолепие и изящество на украсата й ставаха все по-очевидни. В крайна сметка магията разруши мъжът с военната подстрижка.

— Трябва да я изнесем. — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо като камък, паднал в спокойно езеро.

За момент Хар Цион не отговори, само продължи да я гледа с просълзени очи. След това кимна и махна на трима от хората си. Те преметнаха автоматите си през вратовете, хванаха Менората, преброиха — ехат, щаим, шалош — и посегнаха да я повдигнат. Бяха много мускулести и яки, но не им стигнаха силите. Едва когато към тях се присъедини и четвърти, успяха да я вдигнат на раменете си с изкривени от усилието лица и подгъващи се крака.

Щайнер насочи оръжието си към Халифа и Бен Рои, и цялата група започна да се оттегля по прохода, спирайки от време на време, за да могат четиримата носачи да си поемат дъх. Стигнаха до другия край на пещерата и натовариха светилника на платформата, която проскърца под тежестта му.