Хладнокръвна ярост [bg]

— Харесва ми. Може ли винаги да говорим тук?

— Разбира се.

— Толкова е спокойно — въздъхна тя.

Ръцете й оставиха тревата и започнаха да се мачкат една друга.

— Как е тя? — попитах.

— Добре. Май. Непрекъснато очаквам нещо да… не знам… Може би да се пречупи. Да започне да крещи и да губи самоконтрол. Изглежда прекалено добре.

— Това безпокои ли те?

— В известен смисъл. Но май това, което ме безпокои истински, е, че тя не знае. Не знае какво е станало. Искам да кажа… тя казва, че е припаднала и се е събудила в болницата, но…

— Но какво?

— Може би тя просто се опитва да ме предпази. Или себе си. Да го изгони от паметта си. Да го потисне.

— Аз й вярвам — казах. — През цялото време, откакто я видях, тя беше в безсъзнание. Изобщо не е съзнавала къде се намира.

— Да — отвърна тя. — Доктор Левин казва същото… Харесвам го. Левин. Кара те да си мислиш, че има много време. Че това, което казваш, е важно.

— Радвам се.

— Слава богу, че тя попадна на добър лекар. — Извърна се към мен с влажни очи. — Не знам как да ви благодаря.

— Вече го направи.

— Но това не е достатъчно… това, което направихте…

Посегна за ръката ми, после се отказа и се загледа във водата.

— Взех решение — каза тя. — Какво да правя. Една година тук, после ще видим. Само един семестър може би няма да е достатъчен. Има толкова неща да се вършат. Тази сутрин се обадих в Харвард. От болницата, преди да пристигне хеликоптерът. Благодарих им, че удължиха срока, и им съобщих решението си. Казаха, че ако искам да се прехвърля при тях от Лосанджелиския университет, ще ме вземат, ако оценките ми са добри.

— Сигурен съм, че ще бъдат.

— Може би… ако успея да се организирам. Ноел замина. Вчера се обади да си вземем довиждане.

— Как мина?

— Изглеждаше малко изплашен. Което доста ме изненада. Винаги съм мислела, че се владее. Беше почти… голям сладур. Майка му беше с него. Виж, тя беше много нервна. Много ще й липсва.

— Смятате ли двамата с Ноел да поддържате връзка?

— Разбрахме се да си пишем. Но знаете как е — нови места, нов живот. Той наистина беше добър приятел.

— Да, така е.

Слаба, тъжна усмивка.

— Какво има? — попитах.

— Знам, че иска нещо повече от това. Това ме кара да се чувствам… Не знам… Може би там ще се запознае с някое момиче, което ще бъде тъкмо за него.

Тя се наведе към водата.

— Големите риби идват. Може ли да ги нахраня?

Подадох й купата с храната. Тя напълни шепа, хвърли я надалеч от малките рибки и загледа как големите се замятаха, хранейки се.

— Хайде, момчета — мърмореше тя. — Стойте си тук. Брей, каква лакомия… Мислите ли, че някога ще се оправи? Левин казва, че ако й дадем време, тя отново ще може да живее нормално, но не знам.

— Какво те кара да се съмняваш?