Хладнокръвна ярост [bg]

Към нас се запъти тъмнокоса хубава жена, малко над двадесетте. Бяла блуза, червена максипола, евразийски изчистени черти.

— С какво мога да ви помогна?

Майло й каза кого искаме да видим.

— Роднини ли сте?

— Познати.

— От много отдавна — намесих се и аз. — Като Мадлен де Кьор.

— Мадлен! — възкликна жената с любов. — Тя е тук на всеки две седмици, толкова е предана. И много добра кулинарка. Всички харесваме сладките й. Нека видим колко е часът — шест и десет. Той сигурно спи. Той много спи, особено напоследък.

— Положението влошава ли се? — попитах.

— Физически или духовно?

— Като начало физически.

— Имаше известно влошаване, но то ту се появяваше, ту изчезваше. Един ден се движи прекрасно, на другия не може да помръдне. Това е толкова гадна болест, особено пък за човек като него — бил е толкова дейна натура. Всъщност никога не съм дори чувала какво му има — то е по-рядко дори и от това на Лу Гериг. Трябваше да надникна из медицинските книги, но в тях нямаше нищо особено.

— А как е духовно?

Тя се усмихна.

— Знаете го какъв е. Приятно е с него. Готви на другите, разказва им разни неща. Ръчка ги, когато смята, че са станали мързеливи. Даже командва и персонала, но никой не се сърди — той е толкова готин. Когато… когато няма да може вече да върши тия неща, ще е истинска загуба. — Въздишка. — Но както и да е, защо не проверим дали се е събудил?

Последвахме я на втория етаж, преминавайки покрай стаи, в които се виждаха две или три болнични легла. В тях седяха или лежаха старци или старици, гледаха телевизия, четяха, спяха, хранеха се орално или интравенозно. За тях се грижеха млади хора, облечени във всекидневно облекло. Беше тихо и спокойно.

Най-сетне тя спря пред една стая. По-малка от останалите. Само с едно легло. По стената — карикатури, изрязани от „Пънч“, както и една маслена картина на млада и красива жена без белези по лицето. В долния й десен ъгъл — инициали А. Д.

На ръба на леглото седеше мъж, опитващ се да вкара копчета в ръкавелите. Бели, колосани ръкавели. Тъмносиня връзка. Сини панталони. Всичко това твърде голямо — той сякаш бе потънал в дрехите си. Пред гардеробчето, лъснато до блясък, какъвто евтината му конструкция никак не оправдаваше, бяха подредени три чифта абсолютно еднакви обувки. Пред леглото бе четвъртият чифт, светещ като огледало. До обувките имаше четирикрака метална конструкция за помощ при ходене.

Зализаната му, бяла като слонова кост коса бе разделена надясно. По лицето му като че ли нямаше капка плът и бузите му висяха отстрани като на булдог. Кожата му бе с цвят на пластмасов скелет. Копчетата за ръкавели представляваха малки квадратчета оникс.

— Имаш посещение — изчурулика бодро младата жена.

Мъжът отчаяно се бореше с копчетата, накрая успя да ги мушне и се извърна към нас.