Вещицата [bg]

Тази нощ сънят не пожела да я навести. Вместо това тя лежа, вперила поглед в тавана, преследвана от образи, които не бе виждала от няколко десетилетия. Спомни си Стела, която говореше за Зеления чичко, горския й приятел. Докато течеше разследването, Сана каза на мама и татко за Зеления чичко, спомена го и пред един полицай, но никой не пожела да я изслуша. Сега осъзнаваше, че думите й са звучали като детски приказки. И сигурно бяха точно това. Стела сигурно си беше измислила всичко. Пък и защо да се ровят в миналото? Получиха отговорите си, всички знаеха кои са убийците на сестра й. Нищо добро нямаше да излезе, ако пак се задълбаеха в историята.

— Защо трябваше да идвам тук? Не можеше ли да се видим вкъщи?

Сана подскочи. Вендела стоеше до нея със скръстени ръце. Носеше големи слънчеви очила. По роклята й имаше някаква мръсотия. Изглежда, се беше изкъпала, но въпреки това Сана усещаше миризмата.

— Не ми казвай, че имаш махмурлук.

— Какво? Не съм пила нищо. Стоях до късно и просто съм изморена!

Вендела избягваше погледа й и Сана сви юмруци. Дъщеря й я лъжеше в очите.

— Лъжеш ме. И излъга, когато каза, че ще спиш при баща си.

— Не съм!

Сана усещаше погледите на клиентите, както и несигурните движения на Корнелия, която стоеше на касата. Но не можеше да се спре.

— Каза, че ще спиш при него, но той изобщо не знаеше за това!

— Имам собствен ключ, защо да му казвам? Стана късно и другите се притесняваха за мен. Не искаха да се разхождам навън по никое време, затова останах да спя на дивана.

Гласът й трепереше.

— Направих всичко, както трябва, а вие пак ми се ядосвате. Адски сте несправедливи!

Вендела се обърна и побягна. Клиентите цъкаха и си шушукаха. Сана си пое дълбоко дъх и се завърна към саксиите си. Знаеше кога е победена.

— Какво каза той? — попита Йоста, опитвайки се да не изостава от Патрик.

Отиваха към филмовото студио.

— Сигурно вече му е омръзнало от всичките ми молби за ексхумации през последните години — каза Патрик с крива усмивка. — Когато изложих формалностите по запитването, той просто въздъхна и го одобри. Съгласен беше, че случаят трябва да се проучи по-подробно.

— И за кога е предвидена ексхумацията?

— Разрешението е дадено, можем да отворим гроба веднага щом имаме готовност. Мисля, че успях да уредя всичко още за вторник.

— О! — възкликна Йоста впечатлено.

Нещата обикновено се случваха доста по-бавно, но Йоста усещаше неспокойствието на Патрик, желанието му да продължи нататък, да се доближи до целта, и предположи, че колегата му е превключил на още по-висока предавка. В такива моменти беше неудържим, Йоста знаеше това от опит, така че всъщност не се изненада, че Патрик е успял да накара административната машина да се задвижи толкова бързо.