Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Нека влезе! — високо каза той, като прибра книжата си и ги сложи в бювара.
— Ето на, виждаш ли, че лъжеш, той е в стаята си! — чу се да казва Степан Аркадич на лакея, който не го пускаше, и Облонски влезе в стаята, като събличаше вървешком палтото си. — Е, много се радвам, че те заварих! И тъй, надявам се… — весело започна Степан Аркадич.
— Не мога да дойда — студено каза Алексей Александрович, който стоеше прав и не канеше гостенина си да седне.
Алексей Александрович смяташе веднага, както подобава, да почне да се държи студено с брата на жена си, срещу която завеждаше бракоразводно дело; но той не се надяваше да види това море от добродушие, което преливаше бреговете на душата на Степан Аркадич.
Степан Аркадич разтвори широко блестящите си ясни очи.
— Защо не можеш? Какво искаш да кажеш? — с недоумение каза той на френски. — Не, ти обеща вече. И ние всички разчитаме на тебе.
— Искам да кажа, че не мога да дойда у вас, защото роднинските отношения, които съществуваха между нас, трябва да се прекратят.
— Как? Отде-накъде? Защо? — усмихнат каза Степан Аркадич.
— Защото завеждам дело за развод със сестра ви, моята жена. Аз трябваше…
Но Алексей Александрович още не бе успял да довърши думите си, когато Степан Аркадич вече постъпи съвсем не така, както очакваше той. Степан Аркадич изохка и седна в креслото.
— Не, Алексей Александрович, какво приказваш ти! — извика Облонски и на лицето му се изписа страдание.
— Така е.
— Извинявай, но аз не мога и не мога да повярвам това…
Алексей Александрович седна, чувствувайки, че думите му не са имали онова въздействие, което той очакваше, и че ще трябва да му се обясни, и че каквито и да са неговите обяснения, държането му с шурея ще си остане същото.
— Да, аз съм поставен в тежката необходимост да искам развод — каза той.
— Ще ти кажа само едно, Алексей Александрович. Познавам те като отличен, справедлив човек, познавам и Ана — извинявай, че не мога да променя мнението си за нея — като прекрасна, отлична жена и затова, извинявай, не мога да повярвам на това. Тук има недоразумение — каза той.
— Да, ако беше само недоразумение…
— Моля ти се, разбирам — прекъсна го Степан Аркадич. — Но, разбира се… Трябва само едно: да не се бърза! Не трябва, не трябва да се бърза!
— Аз не съм бързал — студено каза Алексей Александрович, — а за такава работа човек не може да се съветва с никого. Решил съм твърдо.
— Това е ужасно! — каза Степан Аркадич, като въздъхна тежко. — Аз бих направил едно, Алексей Александрович. Моля ти се, направи го! — каза той. — Доколкото разбрах, делото още не е заведено. Преди да заведеш дело, срещни се с жена ми, поприказвай с нея. Тя обича Ана като сестра, обича и тебе и е славна жена. За Бога, поприказвай с нея! Послушай ме, моля ти се!
Алексей Александрович се замисли и Степан Аркадич съчувствено го наблюдаваше, без да прекъсне мълчанието му.
— Ще дойдеш ли при нея?
— Не зная. Затова не дойдох у вас. Смятам, че нашите отношения трябва да се променят.
— Защо пък? Аз не го виждам така. Позволи ми да мисля, че освен нашите роднински отношения ти изпитваш към мене, макар и отчасти, същите приятелски чувства, които аз винаги съм имал към тебе… И истинско уважение — каза Степан Аркадич и стисна ръката му. — Дори ако бяха прави твоите най-лоши предположения, аз не се наемам и никога не ще се наема да съдя едната или другата страна и не виждам причини защо нашите отношения трябва да се променят. Но сега направи това, ела при жена ми.
— Е, ние гледаме различно на тая работа — студено каза Алексей Александрович. — Впрочем да не говорим за това.
— Не, защо пък да не дойдеш? Поне днес на обед? Жена ми те очаква. Моля ти се, ела! И главното, поприказвай с нея. Тя е чудесна жена. За Бога, на колене ти се моля!
— Щом толкова искате, ще дойда — каза с въздишка Алексей Александрович.
И в желанието си да промени разговора попита за онова, което интересуваше и двамата — за новия началник на Степан Аркадич, който беше още млад човек, а бе получил изведнъж такова високо назначение.
Алексей Александрович и по-рано не обичаше граф Аничкин и двамата винаги бяха на различни мнения, но сега не можеше да се въздържи от присъщата за чиновниците омраза на човек, който е претърпял поражение в службата, към човека, който е получил повишение.
— Е, вижда ли го? — попита Алексей Александрович с ядовит присмех.
— Разбира се, той идва вчера в съда. Изглежда, че е запознат отлично с работата и е много деен.
— Да, но към какво е насочена дейността му? — каза Алексей Александрович. — Към това ли да върши работа, или да преправя направеното? Нещастието на нашата държава е канцеларщината, на която той е достоен представител.