Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Та какво от това, аз не преставам да мисля за смъртта — каза Левин. — Истина е, че е време да се мре. И че всичко това са глупости. Да ти кажа откровено: аз много държа за идеята си и за работата си, но всъщност помисли си следното: целият тоя наш свят е една мъничка плесен, която е порасла на една дребничка планета. А ние си мислим, че у нас може да има нещо велико — мисли, дела! Всичко това са песъчинки.
— Това нещо, братко, е старо като света!
— Старо е, но знаеш ли, когато го разбереш ясно, всичко ти се вижда някак нищожно. Когато разбереш, че днес-утре ще умреш и няма да остане нищо, всичко ти се вижда така нищожно! Аз смятам идеята си за много важна, но дори и да се реализира, тя се оказва също така нищожна, както да примамиш тая мечка. Така и прекарваш живота си, като се развличаш с лов, с работа само да не мислиш за смъртта.
Докато слушаше Левин, Степан Аркадич се усмихваше леко и мило.
— Така е, разбира се! Ето и ти започна да мислиш като мене. Спомняш ли си, ти ме нападаше, задето търся наслада в живота?
— Не, все пак в живота хубавото е това… — Левин се забърка. — Не, не зная. Зная само, че ще умрем скоро.
— Защо пък скоро?
— И знаеш ли, когато мислиш за смъртта, хубавото на живота ти се вижда по-малко, но си по-спокоен.
— Напротив, накрая е по-весело. Но аз трябва да вървя — каза Степан Аркадич, който ставаше вече за десети път.
— Не, поседи! — каза Левин, като го задържаше. — Кога ще се видим пак? Утре си заминавам.
— Ех, че съм и аз! Затова съм дошъл… Непременно ела днес на обед у дома. Ще дойде брат ти, ще дойде и Каренин, моят зет.
— Нима той е тук? — каза Левин и искаше да попита за Кити. Той бе чувал, че в началото на зимата тя била в Петербург при сестра си, жена на дипломат, и не знаеше върнала ли се е, или не, но се отказа да пита. „Дали ще дойде, или не — все едно ми е.“
— Е, ще дойдеш ли?
— Разбира се.
— И тъй, в пет часа, и то в сюртук.
И Степан Аркадич стана и отиде в долния етаж при новия началник. Инстинктът не го излъга. Новият страшен началник се оказа твърде общителен човек и Степан Аркадич се почерпи с него и се заседя толкова, че едва в четири часа се озова при Алексей Александрович.
VIII
След като се върна от литургия, Алексей Александрович прекара цялата сутрин в хотела. Тая сутрин му предстояха две работи: първо, да приеме и да напъти заминаващата за Петербург и намираща се сега в Москва депутация от малцинствата; и, второ, да напише обещаното писмо до адвоката. Депутацията, макар че бе извикана по инициатива на Алексей Александрович, представляваше много неудобства и дори опасности и Алексей Александрович беше много доволен, че я завари в Москва. Членовете на тая депутация нямаха ни най-малка представа за ролята и задълженията си. Те наивно вярваха, че работата им се състои в това, да изложат нуждите си и истинското положение на нещата, искайки помощта на правителството, и съвсем не разбираха, че с някои от декларациите и исканията си поддържаха враждебната партия и затова проваляха цялата работа. Алексей Александрович се разтака дълго време с тях, написа им една програма, от която не трябваше да отстъпват, и след като ги изпрати, написа писма в Петербург да напътят депутацията. Главен помощник в тая работа трябваше да бъде графиня Лидия Ивановна. Тя беше специалистка по депутациите и никой като нея не умееше да пресилва нещата и да даде истинска насока на депутациите. Като свърши с това, Алексей Александрович писа писмо и до адвоката. Без ни най-малко колебание той му даде разрешение да действува, както намери за добре. Към писмото приложи трите писъмца на Вронски до Ана, които бе намерил в отнетата от кея чанта.
Откак Алексей Александрович бе излязъл от дома си с намерение да не се връща в семейството, откак бе ходил при адвоката и бе казал поне на един човек намерението си и особено откак бе превърнал това дело на живота в канцеларско дело, той все повече и повече свикваше с намерението си и сега виждаше ясно, че то може да се изпълни.
Той запечатваше плика до адвоката, когато чу високия глас на Степан Аркадич. Степан Аркадич се разправяше със слугата на Алексей Александрович и настояваше да доложат за него.
„Все едно — помисли Алексей Александрович, — толкоз по-добре: още сега ще му съобщя в какво положение се намирам по отношение на сестра му и ще му обясня защо не мога да ида на обед у тях.“