Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Какво казва? — попита той.
— Много е тъжен — отвърна Урсула, — защото мисли, че скоро ще умреш.
— Кажете му — усмихна се полковникът, — че човек не умира, когато трябва, а когато може.
Предзнаменованието на мъртвия баща разбута последния тлеещ въглен от надменност, останал в сърцето му, но той го сбърка с внезапно поду хване на сила. И затова обсипа с въпроси Урсула да му разкрие на кое място в двора са закопани златните пари, които намериха в гипсовия свети Йосиф. „Никога няма да узнаеш — рече му тя с твърдост, вдъхновена от старо назидание. — Някой ден — добави — ще се появи стопанинът на това богатство и само той ще може да го изрови.“ Никой не знаеше защо един човек, който винаги е бил с толкова широка ръка, бе започнал да ламти за пари с подобна жажда, и то не за скромните количества, които биха му стигнали да посрещне някоя належаща нужда, а за богатство с безумни размери, чието само споменаване потопи в море от учудване Аурелиано Втори. Старите съмишленици, до които прибягна, търсейки помощ, се изпокриха, за да не го приемат. По онова време го чуха да казва: „Единствената сегашна разлика между либерали и консерватори е, че либералите ходят да се черкуват в пет часа, а консерваторите в осем“ Обаче настоя с такова упорство, умоляваше по такъв начин, до такава степен скърши принципите си на достойнство, че оттук малко, оттам малко, промъкващ се навсякъде с потайна грижовност и безмилостно упорство, успя да събере за осем месеца повече пари, отколкото Урсула имаше заровени. Тогава посети болния полковник Херинелдо Маркес, който да му помогнел да вдигне всеобщата война.
За известно време полковник Херинелдо Маркес беше наистина единственият, който би могъл да раздвижи, макар от люлеещия си стол на паралитик, мухлясалите конци на бунта, След Нерландското примирие, докато полковник Аурелиано Буендия се укриваше в изгнанието на златните си рибки, той поддържаше връзка с офицерите бунтовници, които му бяха верни до разгрома. Води с тях тъжната война на всекидневното унижение, на умоляванията и докладните записки на елате утре, на вече почти, на проучваме вашия случай с надлежното внимание; непоправимо загубената война срещу много учтивите и сигурни служители, които трябваше да отпуснат и никога не отпуснаха пожизнените пенсии. Другата война, кървавата, двайсетгодишна, не им причини толкова разрушения, както разяждащата война на вечното отлагане. Самият полковник Херинелдо Маркес, измъкнал се от три покушения, преживял три рани и излязъл невредим от безбройни битки, рухна в свирепата обсада на очакването и потъна в окаяния разгром на старостта, мислейки за Амаранта сред ромбовете от светлина на една отстъпена къща. Последните стари бойци, за които се узна нещо, се появиха снимани във вестник, вдигнали от недостойнство лица до някакъв безизвестен президент на републиката, който им подари значки със своя лик, за да ги носят на ревера, и им възвърна мръсното от кръв и барут знаме, за да го поставят върху своите ковчези. Другите, по-достойните, все още очакваха писмо в полузрака на обществената милост, и мряха от глад, оцеляваха от гняв, гниеха от старост в изящното лайно на славата. Тъй че когато полковник Аурелиано Буендия го покани да вдигнат смъртно размирие, което да срине всякакъв помен от режима на поквара и разплутост, поддържан от чуждия нашественик, полковник Херинелдо Маркес не можа да потисне състрадателното си потръпване.
— Ох, Аурелиано — въздъхна той, — вече знаех, че си стар, ама сега разбирам, че си много по-стар, отколкото изглеждаш.
В шемета на последните години Урсула бе разполагала с много оскъдни затишия, че да отдели внимание на папското образование на Хосе-Аркадио, когато последният трябваше да бъде приготвен набързо и да отиде в семинарията. Меме, сестра му, поделена между сковаността на Фернанда и горчивините на Амаранта, стигна почти по същото време до предвидената възраст, за да бъде изпратена в колежа на монахините, където да направят от нея виртуоз на клавесина. Урсула се чувствуваше измъчена от сериозни съмнения относно сполучливостта на способите, с които бе закалила духа на вялия чирак за божи наместник, ала не хвърляше вината върху своята препъваща се старост, нито върху черните облаци, които едва й позволяваха да съзира очертанията на предметите, а върху нещо, което тя самата не успяваше да определи, но което си въобразяваше смътно като някакво напредващо изтъркване на времето. „Сегашните години вече не идват като предишните“ — обичаше да казва, усещайки, че всекидневната действителност й се изплъзва от ръцете. Преди, мислеше си тя, децата се бавеха много, докато пораснат. Само като си припомнеше цялото онова време, което бе нужно, за да тръгне с циганите Хосе-Аркадио, най-големият, и всичко онова, което се случи, преди да се завърне нашарен като кобра й говорещ като звездоброец, и нещата, които се случиха в къщата, преди Амаранта и Аркадио да забравят езика на индианците и да научат кастилския. Човек трябваше да види що слънце и що нощен вятър понесе горкият Хосе-Аркадио Буендия под кестена; и колко трябваше да оплаква смъртта му, преди да отнесат умиращ един полковник Аурелиано Буендия, който след толкова война и след толкова страдания заради него още не навършваше петдесет години. Някога, след като прекараше целия ден в правене на карамелови животинчета, все още й оставаше време да се заеме с децата и да види по бялото на очите, че им трябва преварка от рициново масло. Сега напротив, когато нямаше нищо за вършене и ходеше с Хосе-Аркадио, обкрачил ханша й, от разсъмване до вечерта, лошокачественото време я бе принудило да оставя нещата наполовина. Истината е, че Урсула се съпротивяваше на старостта, дори когато вече бе изгубила сметката на възрастта си и пречеше навсякъде, и гледаше да се бута във всичко, и досаждаше на другоземците с постоянното си питане дали не били оставяли в къщи, по време на войната, някакъв гипсов свети Йосиф да го пазели, докато отминел дъждът. Никой не узна с положителност кога взе да губи зрение. В последните години, когато вече не можеше да става от леглото, все още изглеждаше просто победена от грохналостта, ала никой не откри, че е сляпа. Тя го бе забелязала преди раждането на Хосе-Аркадио. Отначало помисли, че е някаква преходна слабост и скришом пиеше сироп от костен мозък и си слагаше пчелен мед в очите, но съвсем скоро почна да се убеждава, че непредотвратимо тъне в тъмнините, и то до такава степен, че никога не получи ясна представа за изобретяването на електрическата светлина, защото когато поставиха първите крушки, само успя да долови приблясъка. Никому не каза, тъй като би означавало да признае на всеослушание своята безполезност. Запъна се в мълчаливо изучаване на разстоянията до вещите и на хорските гласове, за да продължи да вижда с паметта, когато вече не й го позволяват сенките на пердетата. По-късно щеше да открие непредвидената помощ на миризмите, които се откроиха в мрачините с много по-убедителна сила, отколкото обемите и цвета, и я спасиха окончателно от срама да се откаже. В тъмнината на стаята тя можеше да вдене игла и да ушие илик и знаеше кога млякото ще кипне. С такава безпогрешност научи мястото, където се намира всяко нещо, че тя самата забравяше понякога, че е сляпа. Веднъж Фернанда вдигна къщата на глава, защото бе изгубила брачната си халка, и Урсула я намери върху една лавица в спалнята на децата. Просто докато другите ходеха безгрижно навсякъде, тя ги дебнеше с четирите си сетива, за да не я изненадат никога, и след време откри, че всеки член на семейството повтаря всеки ден, без да си дава сметка, едни и същи обиколки, едни и същи действия, и че почти повтаря едни и същи думи по едно и също време. Само когато излизаха извън тая дребнава закостенялост, те се излагаха на опасността да загубят нещо. Тъй че когато чу Фернанда, изумена от загубата на халката, Урсула си припомни, че единственото различно нещо, което тя е направила онзи ден, бе да простре на слънце рогозките на децата, защото Меме предната нощ беше открила дървеница. Понеже децата присъствуваха на чистенето, Урсула съобрази, че Фернанда е сложила халката на единственото място, където те не могат да я достигнат: лавицата. Фернанда, напротив, я търси единствено по преходите на всекидневната си обиколка, без да знае, че диренето на изгубени неща е спъвано от закостенелите навици и че затова е трудно да се намерят.