Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
вратата, пъхна глава в голямата спалня. — Люк?
— Влез.
Тя влезе заедно със Саймън. Люк седеше в леглото. Превръзката около гърдите му се
очертаваше под фланелената му риза. На леглото пред него имаше купчина списания.
Саймън взе едно от тях.
— „Зимна булка: как да заблестиш като ледена принцеса” — прочете на глас. — Не знам,
човече, не съм съвсем сигурен, че тиара от снежинки е най-подходящият избор за теб.
Люк се огледа наоколо и въздъхна.
— Джослин реши, че малко сватбено планиране ще ни се отрази добре. Щели сме да се
върнем към нормалния живот и разни такива неща. — Под сините му очи имаше тъмни
сенки. Джослин бе тази, която му съобщи за Аматис, още преди да го преместят от участъка.
Въпреки че Клеъри го бе посрещнала с прегръдки при завръщането му у дома, той не бе
споменал сестра си нито веднъж; не го бе сторила и Клеъри. — Ако зависеше от мен, бих
предпочел да отидем в Лас Вегас и да си направим петдесетдоларова сватба с пиратски
мотиви и Елвис.
— Аз мога да ви бъда шаферка, облечена като корабна слугиня — предложи Клеъри и
погледна очаквателно към Саймън. — А ти…
— О, не! Аз съм твърде готин за подобни неща.
— Ти играеш на „Тъмници и дракони”. Ти си гийк — поправи го тя с обич.
— Да си гийк е шик — заяви Саймън. — Дамите си падат по нас.
Люк се прокашля.
— Предполагам, че сте дошли, за да ми кажете нещо?
— Тръгнала съм към Института, за да се видя с Джейс. Искаш ли да ти донеса нещо?
Люк поклати глава.
— Майка ти отиде до магазина, за да ни запаси с всичко необходимо. — Той се приведе
напред, за да разроши косата й, и лицето му потръпна. Оправяше се, но бавно. — Приятно
изкарване.
Клеъри се замисли за онова, което най-вероятно я очакваше в Института — гневна Мерис,
уморена Изабел, отсъстващ Алек, Джейс, който не иска да я види… и въздъхна:
— Със сигурност.
Тунелът на метрото миришеше на зимата, която най-сетне бе пристигнала в града — студен
метал, влага, мокра пръст и едва доловим полъх на дим. Докато вървеше покрай релсите,
Алек виждаше как дъхът му образува бели облачета пред лицето му; той напъха ръката си
още по-дълбоко в джоба на синьото си военно яке. Магическата светлина, която държеше в
другата си ръка, озаряваше тунела — зелени и кремави плочки, обезцветени от времето, и
жици, които висяха като паяжини от стените. Това място много отдавна не бе виждало
движещ се влак.
Алек отново бе станал преди Магнус да се събуди. Напоследък Магнус спеше до късно —
почиваше си след битката в Бурен. Беше изразходил доста енергия, за да се излекува, но все
още не бе напълно възстановен. Магьосниците бяха безсмъртни, но не и неуязвими и
„няколко сантиметра по-нагоре — и с мен щеше да е свършено”, отбелязал бе печално
Магнус, докато разглеждаше прободната рана. „Щеше да спре сърцето ми.”
Имаше няколко мига, всъщност — минути, в които Алек наистина бе повярвал, че Магнус е
мъртъв. И то след цялото това време, в което се бе тревожил, че ще остарее и ще умре преди
него. Каква горчива ирония! Точно каквото заслужаваше, задето дори за миг бе обмислял
предложението на Камила.
В далечината пред себе си видя светлина — станцията на Общинския съвет, огряна от лампи
и лъчите, струящи през прозорците по тавана. Тъкмо се канеше да прибере руническия
камък, когато зад него се разнесе познат глас.
— Алек. Александър Гидеон Лайтууд.
Алек усети как сърцето му се свива. Той се обърна бавно.
— Магнус.
Магнус пристъпи напред в кръга светлина, хвърляна от руническия камък. Изглеждаше
нетипично сериозен, очите му бяха потъмнели. Косата му, с щръкналите си иглички, бе
разрошена. Върху тениската си бе наметнал единствено сако и Алек се зачуди дали не му е
студено.
— Магнус — повтори той. — Мислех, че спиш.
— Очевидно.
Алек преглътна мъчително. Никога не бе виждал Магнус разгневен, не и наистина. Не и по
този начин. Очите му бяха далечни, непроницаеми.
— Проследи ли ме? — попита Алек.
— Би могло да се каже. Не ми навреди и това, че знаех къде отиваш.
С бързо движение Магнус извади сгънат лист от джоба си. На слабата светлина Алек видя,
че е покрит с подреден, изящен почерк.
— Знаеш ли, когато тя ми каза, че сте се срещали… когато ми каза за сделката, която е
сключила с теб… не й повярвах. Не исках да й повярвам. Ала ето че си тук.
— Камила ти е казала…